Така, фактическата обстановка е съвсем нормалната:
По време на извършваното ревизионно производство, ревизиращият орган установява:
1. Доставчикът ни на СМР, даже ако трябва да сме точни - изкопни работи /копали са канали, щото нали такъв ни е бизнесът/, та въпросният пряк доставчик -- има назначени единствено и само сервитьори и бармани. Копачи - няма. Общи работници също. А говорим за голям обем изкопни работи - около 15 км, сумата е порядъчно голяма.
2. В резултат на извършената насрещна проверка - доставчикът ми представя доовор с подизпълнител. Подизпълнителят му е фирма, която е дерегистрирана по инициатива на органите. Бил неизряден платец.

Та, в такъв случай - считате ли, че е нормално да насоча иск срещу доставчика ни на осн 45 ЗЗД, щото ми е причинил вреда? Има ли ли сте такъв случай? и колко е бил успеваем?
Благодаря ))))

аз не виждам друго решение

Бе, другото е да съдим НАП, има практика и се връща ДДС-то... ма питането е хипотетично, почти реално. щото ДРА нямам още, и РД нямам... Пък съм симпатяга, а данъчната е жена, и ме харесва. Та мое и да мина метърот ))))
Шегувам се, ест. но това е на първо четене ))))

редовно неразбрал аз, та....
отказът - основателен ли е изобщо?

какво визираш под основателен ли е. Фактите са такива каквито са.
1. Не ме питайте реална ли е доставката - щото каналите ги има, оптиката е положена. Интернетът върви.
2. Дали доставката е извършена от ресторантьорите или от другиго, нямам идея, просто тази фирма я погълнахме... Гати термините, демек направихме вливане... Та кво е ставало там - никой нема идея, щото никой от тях вече не работи.

Иначе фирмата "ми" е с чисто счетоводство и няма склонност да укрива данъци. Но ...

между другото помисли и за двете направления

иск и към НАП, и към ресторанта с багеристи

какво визираш под основателен ли е
дали е законосъобразен...не е да не ме разбра
за мен е неоснователен при така представени нещата....
далеч от правото съм аз, но....подобен иск не би бил успеваем, струва ми се

а прост(гост) ти можеш ли да осъдиш данъчните.. И би ли ми казал евтин начин да докажа, че доставка има, без значение, че строителните работници, всъщност са бармани... Пък онзи по веригата ми реализира една солидарна отговорност по чл. 177 ЗДДС, струва ми се...

А аз съм изряден данъкоплатец, и си искам парите.... и изобщо не ме интересува кой какво бил правил... и кой е крив, законът ми дава правото на тези пари. въпросът е от кого по-лесно ще ги взема.

witch, малко ще му е трудно да удари един иск срещу ресторанта с багеристите. А иначе срещу бившите чорбаджии... де да знам, там си е адвокатска историята

Бимшите чорбаджии са швейцарска мегакомпания, с която и да искам, и да не искам не мога да се съдя. Под т.нар. праг на вредите е тази сума... /Договора за придобиване е 900 стр, и сичко е описано като стой та глей/

Имам почти същия случай . Отказаха ни възстановяване на ДК и освен това НИ НАТОВАРИХА И ДОПЪЛНИТЕЛНО , поради това че подизпълнителя на нашия главен изпълнител бил затънал до гуша в задължения към бюджета. Мотивираха се, че въпросния подизпълнител не е имал ресурс за извърши това СМР, и сделката с други думи била недействителна. Ние никаква представа си нямахме какви подизпълнители ползва нашия гл. изпълнител. Но видите ли ние сме били длъжни като добри търговци да знаеме с какви фирми си имаме работа. Както и да е възразихме и отговора беше отрицателен. Сега предстои да си помислиме много внимателно дали да водиме дело и срещу кого. Най вероятно това ще е срещу нашия гл. изпълнител. НАП се позовават на чл.177 и там няма мърдане. Във връзка с неговото тълкуване излезе и тяхно писмо от 30,06,2009 г. потърси го в страницата им ако до сега не си го направил.

ти можеш ли да осъдиш данъчните
далеч от правото съм, казах си...
проблем обаче няма, ако ме свържеш с адвокатите ви...
Пък онзи по веригата ми реализира една солидарна отговорност по чл. 177 ЗДДС, струва ми се...
това е съвсем различно нещо...

хм, честно казано незнам

то по пирнцип всичко е възможно и тук, където съм в момента се нагледах на абсурдни искове.... Но това май е вече друга тема

СЪВЕТ НА ЕВРОПА

ЕВРОПЕЙСКИ СЪД ПО ПРАВАТА НА ЧОВЕКА
ПЕТИ СЪСТАВ

СЪДЕБНО ДЕЛО “БУЛВЕС” АД СРЕЩУ БЪЛГАРИЯ
(Жалба No. 3991/03)

Решение


СТРАСБУРГ

22 януари 2009 г.

Настоящето решение се счита за окончателно при обстоятелствата, описани в член 44 § 2 на Конвенцията. То подлежи на редакционни промени.
При разглеждане на делото “Булвес” АД срещу България,
Европейският съд за човешки права (пети състав), включва следните членове:
Пиър Лорензен (Peer Lorenzen), Председател,
Райт Марусте (Rait Maruste),
Карел Юнгвайт (Karel Jungwiert),
Ренат Йегер (Renate Jaeger),
Изабел Беро Лефевре (Isabelle Berro-Lefèvre),
Марияна Лазарова Трайковска (Mirjana Lazarova Trajkovska),
Здравка Калайджиева (Zdravka Kalaydjieva), съдии,
и Стефан Филипс (Stephen Phillips), заместник секретар на състава,

След закрито заседание на 16 декември 2008 г.,
Постанови настоящето решение, прието с тази дата:
ПРОИЗВОДСТВО
1. Делото е образувано по жалба (no. 3991/03) срещу Република България, подадена в Съда на 23 януари 2003 г. според Член 34 на Конвенцията за защита правата на човека и основните права (“Конвенцията”) от “Булвес” АД, българско акционерно дружество, учредено през 1996 г. със седалище в гр. Пловдив (“фирмата жалбоподател”).
2. Фирмата жалбоподател се представлява от Г-н М. Екимджиев и Г-жа С. Стефанова, практикуващи адвокати от гр. Пловдив.
3. Българската държава (“Държавата”) се представлява от Г-жа М. Караджова и Г-жа М. Коцева, от Министерство на правосъдието.
4. Фирмата жалбоподател твърди, че въпреки стриктното изпълнение на изискваните от закона задължения за отчитане на ДДС, местните власти са я лишили от правото да приспадне сума за ДДС, която е заплатила за получени стоки, тъй като доставчикът е закъснял с изпълнението на своите задължения за отчитане на ДДС. Твърдението определя тази разлика в отношенията като дискриминация.
5. На 24 ноември 2005 Съдът взе решение да информира Държавата за гореспоменатата жалба от страна на фирмата жалбоподател. Съдът взе решение да разгледа жалбата в нейната същност едновременно с нейната приемливост (Член 29 § 3).
ФАКТИТЕ
I. ОБСТОЯТЕЛСТВА ПО ДЕЛОТО
A. Сделка, подлежаща на данъчно облагане
6. На 16 август 2000 фирмата жалбоподател закупува стока от друга компания (“доставчикът”).
7. И двете фирми са регистрирани по Закона за данък добавена стойност от 1999 г. (“Закона за ДДС”) и според този закон сделката за доставка подлежи на облагане.
8. Общата стойност на получената доставка е за 21 660 Български лева (лв.) (11 107 Евро), от които стойността на стоката е 18 050 лв. (9 256 Евро) и е стойността на данък добавена стойност (“ДДС”) е 3 610 лв. (1 851 Евро).
9. Доставчикът издава на фирмата жалбоподател фактура No. 12/16.08.2000, която фирмата жалбоподател изплаща изцяло, включително и сумата за ДДС от 3 610 лв. (1 851 Евро).
10. Фирмата жалбоподател завежда покупката в счетоводните си регистри за месец август 2000 г. и подава справка декларация за ДДС за периода до 15 септември 2000 г.
11. Доставчикът, от своя страна, не завежда продажбата в своите счетоводни регистри за месец август 2000 г., а за месец октомври 2000 г., и я отчита при подаване на справка заявление за ДДС за следващия период, заявен на 14 ноември 2000 г.
Б. Проверка за ДДС
12. На необявена дата, данъчните власти извършват проверка за ДДС на фирмата жалбоподател за периода от 10 февруари до 31 декември 2000 г. По време на проверката се извършва и насрещна проверка на доставчика, за са се установи дали коректно е регистрирал и отчел доставката в счетоводните си регистри. В резултат на това се установява описаното по-горе разминаване (виж параграфи 10 и 11 по-горе).
13. На 31 януари 2001 г. данъчна служба “Юг” на Пловдивска териториална данъчна дирекция издава данъчна оценка на фирмата жалбоподател. Тя отказва на фирмата жалбоподател правото да приспадне ДДС, който е платил на доставчика (“платен ДДС”), в размер на 3 610 лв. (1 851 Евро), тъй като доставчикът е завел доставката в счетоводните си регистри за месец октомври 2000 г. и го е отчел за този период, а не за периода, включващ месец август 2000 г. Поради това Териториалната данъчна служба счита, че ДДС не е бил “наложен” върху доставка за данъчен период август 2000 г., че поради това фирмата жалбоподател няма право да приспада сумата, която е платила на доставчика като ДДС, и че дължи ДДС върху получената доставка втори път. В резултат на това, службата издава заповед на фирмата жалбоподател да внесе ДДС от 3 610 лв. (1 851 Евро) в Държавния бюджет заедно с лихва от 200,24 лв. (102 Евро) за периода от септември 2000 г. до 31 януари 2001 г.
14. Фирмата жалбоподател подава жалба срещу данъчната оценка на 20 февруари 2001 г.
15. С решение от 26 февруари 2001 г. Пловдивска регионална данъчна дирекция отхвърля жалбата на фирмата жалбоподател и изцяло подкрепя данъчната оценка. Тя признава, че фирмата жалбоподател е спазила задълженията си при отчитане на ДДС по отношение на получената доставка, но че доставчикът не е нанесъл фактурата за това в собствените си счетоводни регистри на датата, на която е издадена, 16 август 2000 г., и не е отчел облагаемата с ДДС доставка за месец август 2000 г. както би следвало. Поради това, тя заключава, че ДДС не е „наложен” на въпросната доставка и че фирмата жалбоподател няма право да приспада платения ДДС, независимо от факта, че доставчикът впоследствие е отчел доставката за месец октомври 2000 г.
16. Фирмата жалбоподател подава жалба срещу решението на Регионална данъчна служба на 19 март 2001 г., с твърдението, че не може да й бъде отказано правото да приспада ДДС само поради закъснение при отчитане на ДДС от страна на доставчика. Фирмата жалбоподател също така твърди, че правото на доставчика да приспадне ДДС за негови доставки е било признато от неговата данъчна служба, докато на фирмата жалбоподател това право е отказано. В своята жалба фирмата жалбоподател се основава, inter alia, на Член 1 от Протокол No. 1 на Конвенцията.
17. С решение от 21 септември 2001 г. Пловдивски регионален съд отхвърля жалбата на фирмата жалбоподател и подкрепа решенията на данъчните дирекции. То гласи:
“Съдът счита, че... протестът на [фирмата жалбоподател] е ... неоснователен. Конкретно, [фирмата жалбоподател протестира, че] тя е коректната страна, докато доставчикът не е спазил своите задължения. Правото на... [приспадане на платен ДДС] произтича за получателя на [облагаема] доставка само при условие, че доставчикът е изпълнил задълженията си според чл. 64 в съответствие със чл. 55 от Закона за ДДС. Законът не прави разлика между страните в сделката по отношение на техните задължения; поради това съдът не може да въведе такъв елемент в своето решение. ”
18. На 26 октомври 2001 г. фирмата жалбоподател подава жалба във Върховния административен съд.
19. С окончателно решение от 24 октомври 2002 г. Върховният административен съд подкрепя изводите и решенията на данъчните служби и заявява:
“... В този случай, неспазването на задължение от страна на доставчика има негативно въздействие върху получателя..., тъй като [той] не получава правото за възстановяване на [платен ДДС] и няма значение, че получателят на [облагаема] доставка [е действал] на добра воля и е спазил задълженията си..., тъй като това е без значение за [целите] на данъчното облагане. ... Също така, не е налице... нарушение на ... Член 1 на Протокол No. 1, тъй като отказът да се признае правото на жалбоподателя да [приспадне платен ДДС] според чл. 64 (2) от Закона за ДДС не нарушава правата му на собственост, поради това че признаването по същество на правото [за приспадане] според чл. 64 от Закона за ДДС зависи от действията на доставчика и изплащането [от негова страна] на задълженията си към [Държавния] бюджет. ...”
II. СВЪРЗАНО МЕСТНО ЗАКОНОДАТЕЛСТВО
Закон за ДДС
(a) Обща информация
20. Законът за ДДС влиза в сила на 1 януари 1999 г. Въпреки, че тогава България не е член на Европейския съюз (ЕС), националното законодателство, свързано с ДДС, в много отношения следва разпоредбите на Директива 77/388/EEC на Съвета от 17 май 1977 г. за хармонизиране на законодателството на Страните Членки по отношение на оборотните данъци, известна като Шеста Директива за ДДС, която тогава е основата за системата за данък добавена стойност в рамките на ЕС.
21. Като цяло, ДДС се таксува върху цената за доставка на стоки и услуги плюс определени стойности, данъци и такси, които не включват ДДС. Повечето местни стоки и услуги, както и внесените такива, подлежат на стандартното равнище от двадесет процента ДДС.
22. ДДС по принцип се отчита и плаща всеки месец. Месечните справки декларации за ДДС задължително се подават и ДДС плащания се извършват до четиринадесетия ден на месеца.
23. В обсъждания период, всяко лице (юридическо или частно, гражданин или не), който има облагаем оборот, надвишаващ 75 000 лв. (38 461 Евро) през последните дванадесет месеца, е задължено да се регистрира по ДДС (чл. 108). Доброволна регистрация или регистрация по избор се допуска в определени случаи.
24. На 1 януари 2007 г., когато България става член на ЕС, Законът за ДДС е заменен от нов такъв със същото име.
(б) Право на приспадане на платен ДДС
25. В обсъждания период платен ДДС – така наречения “данъчен кредит” според местното законодателство – е данъчната сума, която регистрираното по ДДС лице е платило според Закона за ДДС за получаване на облагаеми доставки на стоки и услуги, или на внесени стоки, във всеки данъчен период, и която въпросното лице има право да приспадне (чл. 63).
26. По време на дискутирания период и в контекста на настоящия случай, когато ДДС върху облагаеми с ДДС доставки надвишава ДДС, заплатено върху извършени продажби през този период, остатъка от ДДС първо се пренася напред за период от шест месеца, за да компенсира ДДС задължения в рамките на тези шест месеца, както и други задължения към Държавата (чл. 63 и 77). В края на шестмесечния период, ако не е напълно възстановен остатъка от ДДС, или част от него, балансът се връща в рамките на четиридесет и пет дни (чл. 77). Този период може да бъде удължен ако данъчните власти предприемат данъчна проверка (чл. 78 § 7).
27. В обсъждания период, чл. 64 от Закона за ДДС гласи, че получателят на доставка може да приспадне платения ДДС в случаите, когато са изпълнени следните условия:
(a) получателят на доставка, върху която е платено ДДС, е регистриран по ДДС;
(b) ДДС е платено от доставчика, който е регистрирано по ДДС лице, най-късно на датата на издаване на фактурата с ДДС;
(c) ДДС е наложен върху въпросната доставка;
(d) получените стоки и услуги са използвани или се използват за облагаеми с ДДС доставки; и,
(e) получателят притежава фактура с ДДС, която отговаря на законовите изисквания.
28. По отношение на точка (б), счита се, че ДДС е платен, когато доставчикът:
(1) издава фактура, която посочва ДДС;
(2) регистрира издаването на фактура в регистъра си за продажби;
(2) вписва таксувания ДДС в счетоводните си регистри като задължение към държавния бюджет; и
(3) декларира таксувания ДДС в справката декларация за ДДС, представена пред данъчните власти (чл. 55 § 6).
III. ЗАКОНОДАТЕЛСТВО НА ОБЩНОСТТА
29. В обсъждания период, България не е член на Европейската Общност. Поради това, законодателството на ЕС (acquis communautaire) не е директно приложимо или пренесено в местното законодателство. Въпреки това, както бе отбелязано по-горе, местното законодателство за ДДС в много отношения следва Шеста Директива за ДДС (вж. параграф 20 по-горе).
30. В тази връзка, в контекста на настоящето дело е полезно споменаването на следните две решения на Съда на Европейските Общности (СЕО), които разглеждат правото на получателя на доставка да приспадне ДДС, който е платил върху тази доставка, в случаите, когато се подозира „верижна измама” (“carousel fraud”). Този тип измама, възможна в рамките на Общността, се получава, когато се внасят необложени с ДДС стоки от други Страни Членки, и се препродават на поредица от компании на цени, които включват ДДС и впоследствие отново се изнасят в друга Страна Членка, като оригиналният вносител изчезва без да заплати на държавните власти ДДС, който е платен от неговите клиенти.
31. В своето решение от 12 януари 2006 г. в обединени дела C-354/03, C 355/03 и C-484/03, Optigen Ltd (C-354/03), Fulcrum Electronics Ltd (C-355/03) и Bond House Systems Ltd (C-484/03) срещу Commissioners of Customs & Excise (Комисионерите по данъци и акцизи): споменавайки предварителното решение на Висшия съд на (Англия и Уейлс), Отдел специализирани дела (Chancery Division) – Великобритания, Докладите на Европейския съд (ДЕС) 2006, страници I-00483, СЕО взема следното решение:
“Сделки, като тези, разглеждани в основните разпоредби, които не стават недействителни поради измама с данък добавена стойност, включват доставки на стоки или услуги, извършени от подлежащо на облагане лице, и икономическа дейност по смисъла на Чл. 2 (1), 4 и 5 (1) на Шестата Директива 77/388/EEC на Съвета от 17 май 1977 г. за хармонизация на законите на страните членки по отношение на оборотните данъци – Обща система за данък добавена стойност: унифицирана основа за оценка, според промените на Директива 95/7/EC на Съвета от 10 април 1995 г., когато те отговарят на обективните критерии, на които се основават дефинициите на тези понятия, независимо от намеренията на друг търговец, различен от облагаемото лице, участващ в същата верига от сделки и/или вероятна измама при друга сделка в същата верига, преди или след сделката, извършена от облагаемото лице, за което това лице не знае или няма начин да знае. Правото да приспадне платения данък добавена стойност на облагаемото лице, което извършва такава сделка, не може да бъде повлияно от факта, че по веригата, от която сделката е част, има предишни или последващи сделки, включващи измама с данък добавена стойност, без облагаемото лице да знае или да има начин да знае.”
32. В подобно решение от 6 юли 2006 г. в съвместно дело C-439/04 и C-440/04, Axel Kittel v Belgian State (C-439/04) and Belgian State срещу Recolta Recycling SPRL (C-440/04) (ECR 2006, страници I-06161), СЕО заявява следното.
“Когато получателят на доставка на стоки е облагаемо лице, което не знае или няма как да знае, че сделката е свързана с измама, извършена от продавача, чл. 17 от Шестата Директива 77/388/EEC на Съвета от 17 май 1977 г. за хармонизация на законодателствата на Страните Членки по отношение на оборотните данъците – Обща система за данък добавена стойност: обща база за оценка, според промените на Директива 95/7/EC на Съвета от 10 април 1995 г., трябва да се интерпретира в значението си, че изключва националните закони, според които фактът, че договорът за продажба е невалиден – по смисъла на разпоредби на гражданското право, които гласят, че недействителен договор противоречи на обществената политика поради незаконността, причинена от продавача – води до загуба от страна на облагаемото лице на правото да приспадне данък добавена стойност, който е заплатил. В това отношение няма значение дали фактът, че договорът е невалиден е поради измамно избягване на данък добавена стойност или друга измама.
За разлика от това, когато се установи по обективни фактори, че доставката е за облагаемо лице, което е знаело или е трябвало да знае, че чрез покупката си участва в сделка, свързана с измамно избягване на данък добавена стойност, националният съд може да откаже на това облагаемо лице правото на приспадане.”
ЗАКОНЪТ
I. ТВЪРДЕНИЕ ЗА НАРУШЕНИЕ НА ЧЛЕН 1 НА ПРОТОКОЛ NO. 1
33. Фирмата жалбоподател твърди, че според чл. 1 на Протокол No. 1, независимо от факта, че коректно е спазило всичките си задължения по отношение на отчитане на ДДС, местните власти са й отказали правото на приспадане на заплатен ДДС върху получена доставка от стоки, поради това, че доставчикът е закъснял при изпълнение на своите задължения за отчитане на ДДС. Освен това, в резултат на отказа за гореспоменатото приспадане, данъчната проверка несправедливо принуждава фирмата жалбоподател да плати вече заплатената сума от ДДС втори път, включително и лихва.
Чл. 1 на Протокол No. 1 гласи следното:
“Всяко физическо или юридическо лице има право мирно да се ползва от своята собственост. Никой не може да бъде лишен от своята собственост освен в интерес на обществото и съгласно условията, предвидени в закона и в общите принципи на международното право.
Предходните разпоредби не накърняват по никакъв начин правото на държавите да въвеждат такива закони, каквито счетат за необходими за осъществяването на контрол върху ползването на собствеността в съответствие с общия интерес или за осигуряване на плащането на данъци или други постъпления или глоби..”
A. Твърдения на страните
1. Държавата
34. Държавата твърди, че фирмата жалбоподател е имала право да предприеме действия срещу своя доставчик според правилата за предявяване на искове, за да потърси компенсация за заплатения ДДС, който не му е позволено да приспадне поради това, че доставчикът не е спазил задължението си за отчитане на ДДС.
35. В този контекст, Държавата отбелязва, че по принцип събирането на данъци се регулира от алинея втора на чл. 1 на Протокол No. 1, свързана с мерки за контрол върху използването на собствеността в съответствие с общия интерес.
36. Държавата също така твърди, че подобни мерки са легитимни в случаите, когато се основават на законови или нормативни актове, и отчита, че Държавата има голяма свобода при определянето на “закони... каквито считат за необходими за осъществяване на контрол върху ползването на собствеността” според алинея втора на чл. 1 на Протокол No. 1 (Държавата се позовава на делото AGOSI срещу the United Kingdom от 24 октомври 1986 г., § 52, серия A No. 108). Тя твърди, че когато мерките за контрол върху ползването на собствеността не включват конфискация, Конвенцията дава на местните власти значителна свобода на действие при регулиране, на базата на своите социални и икономически критерии, ползването на частна собственост. В този ред на мисли, според Държавата, Съдът е отсъдил в своето решение по делото Handyside v. the United Kingdom (7 декември 1976, серия A No. 24), че алинея първа на Протокол No. 1 “определя подписалите държави като собствени съдници за 'потребността' от намеса” (ibid., § 62).
37. Държавата твърди, че друго условие за легитимност на мерките е да е в съответствие с “общия интерес”; в това отношение държавите имат право на “широко поле на действие” (позовават се на делото Tre Traktörer AB v. Sweden, 7 юли 1989 г., § 62, серия A No. 159).
38. По отношение на настоящето дело, Държавата отбелязва, че то касае “данъчен кредит”, при който платено ДДС според чл. 63 на Закона за ДДС, може да се приспадне само, когато е наистина платено. В тази връзка, то е свързано с правото на фирмата жалбоподател да приспадне сумата за ДДС само ако следните, определени от закона, условия са налице: (а) издадена е фактура с включено ДДС, (б) фактурата е заведена в регистъра за продажби за ДДС, (в) доставчикът е завел фактурата в своите счетоводни регистри и (г) доставчикът коректно е подал заявление за ДДС (чл. 55 § 6). Само в случаите, когато тези четири условия са спазени, е валидно правото за приспадане на платено ДДС, и свързано с определението за “собственост” по смисъла на чл. 1 на Протокол No. 1. Поради това, само при такива обстоятелства фирмата жалбоподател може да твърди, че има нарушаване на правото й да приспадне платено ДДС. В контекста на горепосоченото, Държавата твърди, че фирмата жалбоподател не разполага със “собственост” по смисъла на чл. 1 на Протокол No. 1 на Конвенцията, която да стане обект на намеса.
39. Тя продължава да твърди, че правото на приспадане на ДДС възниква в резултат на сложни данъчни взаимоотношения между доставчика и фирмата жалбоподател и че последната изрично се е съгласила със ситуация, при която зависи от действията на доставчика. Тази ситуация, според Държавата, е широко известна, предвидима и прилагана при всички облагаеми с ДДС доставки.
40. Държавата също така твърди, че местните власти са действали в името на общия интерес, за да гарантират събирането на данъци и да налагат дисциплина при облагаемите сделки. Те считат, че това е в рамките на правото на страните по смисъла на алинея втора на чл. 1 на Протокол No. 1.
41. Държавата също така смята, че в случай, че Съдът отсъди, че е имало намеса с условна собственост на фирмата жалбоподател, това не трябва да се счита за прекомерно утежнение, тъй като размерът на ДДС е бил известен и е фиксиран на двадесет процента. Държавата счита, че настоящото дело не води до прекомерно утежнение, наложено на дисциплината, а просто до отказ да приспадне ДДС.
2. Фирмата жалбоподател
42. Фирмата жалбоподател твърди, че не може да търси компенсация от доставчика според общите правила за предявяване на иск, тъй като те са били в договорни взаимоотношения и местното законодателство изключва предприемането на такива действия при подобни обстоятелства. Освен това, тя твърди, че неспазването на задължението за отчитане на ДДС от страна на доставчика не може да се счита като директната причина за нанесената щета, и че доставчикът не се е облагодетелствал по какъвто и да било начин. Фирмата жалбоподател счита, че именно действията на данъчните власти и техните заключения в данъчната оценка по отношение на закъснението на доставчика са предизвикали щетата. В тоз смисъл, фирмата жалбоподател твърди, че действия срещу доставчика по общите правила за завеждане на иск, не биха довели до пълно обезщетяване по отношение на жалбата според чл. 1 на Протокол No. 1.
43. В този смисъл, фирмата жалбоподател твърди, че правото да приспадне платено ДДС се състои в “собственост” по смисъла на чл. 1 на Протокол No. 1, която се счита за произтекло от момента на стриктно изпълнение на задълженията си за отчитане на ДДС. Тя твърди, че фактът, че правото да приспадне на платено ДДС зависи от изпълнение на задълженията на доставчика – фактор, който е извън контрола на получателя на доставката – прави свързаните разпоредби на Закона за ДДС непредвидими и условни в тяхното приложение. В този смисъл, фирмата жалбоподател счита, че отказът на властите да приспадне платено ДДС води до лишаване от нейна собственост, произтичаща от факта, че цената, която е платила на доставчика включва ДДС в размер на 3 610 лв. (1 851 Евро). В този смисъл, тя не само е загубила сумата, която е платила на доставчика за ДДС, но е заплатила същата сума втори път в Държавния бюджет според решението на данъчната оценка, заедно с лихва в размер на 200,24 лв. (102 Евро). Освен това, фирмата жалбоподател твърди, че в резултат на отказа за приспадане на ДДС, сумата, която е платила на доставчика като ДДС не е можела да отчете като разход и е била обект на корпоративен данък върху приход, което допълнително е довело до лишаване от “собственост” по смисъла на чл. 1 на Протокол No. 1.
44. Според фирмата жалбоподател, тя е имала легитимен интерес в приспадането на платен ДДС, което също попада в смисъла на чл. 1 на Протокол No. 1 (фирмата жалбоподател се позовава на Pressos Compania Naviera S.A. and Others v. Belgium, 20 ноември 1995 г., серия A No. 332). По-конкретно, тъй като тя е действала на добра воля по отношение на доставчика си и на данъчните власти, и е заплатила ДДС, наложен от доставчика и е отчела сделката в счетоводните си регистри навреме, тя легитимно е имала законово основаното очакване да получи право на приспадане на ДДС. Фирмата жалбоподател също така твърди, че правото да приспадне платено ДДС представлява актив, за който е имала „легитимно очакване” да придобие и използва като право на собственост.
45. В смисъла на горепосоченото, фирмата жалбоподател счита, че чл. 1 на Протокол No. 1 е приложим и че е неоспорим факта, че е имало намеса с нейната “собственост” по смисъла на този член.
46. Що се касае до това дали намесата е била необходима, фирмата жалбоподател признава, че тя е била с намерение да защити общия интерес чрез ефективно събиране на данъци. Въпреки това, дори и да се сметне, че намесата с правата на собственост е имала легитимна цел, фирмата жалбоподател смята, че намесата не е била в общия интерес, тъй като ДДС върху въпросната доставка е платен в Държавния бюджет от доставчика само с малко закъснение.
47. Фирмата жалбоподател още твърди, че въпросната намеса не е била пропорционална, тъй като тя не е довела до справедлив баланс между нуждите на общия интерес и собствените й права за защита на правото на собственост. По-конкретно, въпреки, че е съгласна с Държавата, че страните имат право на широко поле на действие при приложението на алинея втора на чл. 1 на Протокол No. 1 при прилагане на финансовото законодателство, свободата им в това отношение не може да се счита за безкрайна. В тази връзка, тя твърди, че тя е понесла индивидуална и извънредна тежест, която е нарушила справедливия баланс между принципите на общия интерес и изискването за защита на правото на собственост. По-конкретно, въпреки че фирмата жалбоподател е изпълнило задълженията си за отчитане на ДДС изцяло и навреме, поради неспазване на същите задължения по отношение на ДДС от страна на доставчика (а) на нея й е било отказано правото на приспадане на ДДС в размер на 3 610 лв. (1 851 Евро); (б) било й е отредено да заплати ДДС в размер на 3 610 лв. (1 851 Евро) за втори път, но този път в Държавния бюджет; (в) тя е била задължена да заплати лихва в размер на 200,24 лв. (102 Евро) върху сумата; (г) ДДС, който е платил на доставчика, не е бил признат като необлагаем доход и му е наложен корпоративен данък приход; (д) тя е принудена да заплати допълнителни съдебни такси и разходи за оспорване на данъчната оценка; (е) по този начин, тя е била несправедливо и сериозно ощетена за нарушение от страна на доставчика, който всъщност е спазил задълженията си за отчитане на ДДС, макар и с известно закъснение; и (ж) общата несигурност, която възниква във финансовите дела на фирмата жалбоподател, тъй като всички облагаеми с ДДС доставки, биха могли да бъдат компрометирани от неизпълнение на задължения по отношение на ДДС от страна на доставчиците. Освен това, фирмата жалбоподател няма начин да бъде информирана за това до момента, в който данъчните власти откажат да признаят правото на приспадане на ДДС по отношение на сделката.
48. Поради това, фирмата жалбоподател счита, че сериозните материални и нематериални последствия, които е понесла, независимо, че е спазила закона изцяло, са доказателство за неадекватността и несправедливостта на държавната намеса.
B. Приемливост
49. Държавата твърди, че фирмата жалбоподател е можела да предприеме действия срещу доставчика според общите правила за завеждане на искове и да потърси компенсация за платения ДДС, който не е можел да приспадне поради неспазване на задълженията за отчитане на ДДС (вж. параграф 34 по-горе). Тя не е представила каквито и да било местни съдебни практики в подкрепа на твърдението, че това е било реална алтернатива, чрез която е било възможно реалното обезщетяване на фирмата жалбоподател. Съдът в това отношение приема позицията на фирмата жалбоподател и йените твърдения, че подобни действия не са били възможни според местното законодателство (вж. параграф 42 по-горе).
50. Съдът признава, че по отношение на твърдението на Държавата за липса на изчерпаност, тя носи отговорността за доказване, че жалбоподателят не е използвал решение, което е било ефективно и възможно в рамките на закона. Наличието на подобно решение трябва да е изрично според закона и съдебната практика (виж Vernillo v. France, 20 февруари 1991 г., § 27, серия A No. 198). Поради това, че Държавата не е доказала, че споменатото решение е ефективно и възможно в споменатия период според местното законодателство, Съдът счита, че не може да се смята, че фирмата жалбоподател не е изчерпала всички възможни решения според местното законодателство, като не е предприела действия срещу доставчика според правилата за завеждане на иск.
51. При всяко положение, Съдът отбелязва, че фирмата жалбоподател е обжалвала данъчната оценка, представила е аргументи пред местните съдебни власти и им е дала възможност за да избегнат или поправят евентуалното нарушение на чл. 1 на Протокол No. 1. Поради това, тя е изчерпала възможните местни решения по отношение на жалбата, представена пред Съда.
52. Съдът счита, че неговата жалба не е напълно неоснователна по смисъла на Член 35 § 3 на Конвенцията, нито неприемлива на базата на други основания. Поради това, тя трябва да бъде обявена за основателна.
C. Същина
1. Наличието на собственост по смисъла на чл. 1 на Протокол No. 1
53. Съдът потвърждава и чрез своята практика, че жалбоподателят може да твърди, че е налично нарушение на чл. 1 на Протокол No. 1, само когато оспорваното решение в свързано със “собственост” по смисъла на тази разпоредба. “Собственост” може да бъде “съществуваща собственост” или активи, включително и иск, по отношение на който жалбоподателят може да твърди, че има поне “легитимно очакване” да получи правото на ползване на собствеността. За разлика от това, надеждата за признаване на право на собственост, което е било невъзможно, реално не може да бъде счетено за “собственост” по смисъла на чл. 1 на Протокол No. 1, както и условен иск, който е невалиден в резултат на неизпълнение на условие (виж Kopecký v. Slovakia [GC], no. 44912/98, § 35, ECHR 2004 IX; Prince Hans-Adam II of Liechtenstein v. Germany [GC], no. 42527/98, §§ 82 and 83, ECHR 2001 VIII; and Gratzinger and Gratzingerova v. the Czech Republic (реш.) [GC], no. 39794/98, § 69, ECHR 2002 VII).
54. Съдът счита, че в контекста на настоящето дело, правото на иск за приспадане на ДДС произтича за фирмата жалбоподател, когато ДДС, който е платил надвишава ДДС, който е включил върху извършени продажби. За да се възползва от правото си на приспадане, фирмата жалбоподател напълно е изпълнила задълженията си според Закона за ДДС: (а) платила е ДДС върху доставката на базата на фактура с ДДС, издадена от доставчика; (б) вписала е доставката в своите счетоводни регистри за месец август 2000 г.; и (в) отчела е това във формуляра за ДДС за дадения период. Поради това, фирмата жалбоподател е направила всичко в рамките на своите възможности, според приложимото законодателство, да получи правото на приспадане на ДДС.
55. Съдът взема под внимание и аргумента на Държавата, че не е имало достатъчно условие за възникване на право на фирмата жалбоподател да приспадне ДДС за въпросната доставка, тъй като не са били спазени всички условия на чл. 63 на Закона за ДДС (виж параграф 38 по-горе). По-конкретно, след като властите извършват насрещна проверка на доставчика, те установяват пропуск в отчета, който ги води до заключението, че ДДС не е бил таксуван за доставката през август 2000 г., и те отказват да признаят правото на фирмата жалбоподател да приспадне платеното ДДС (виж параграфи 12 и 13 по-горе). Така, правото на приспадане на ДДС не представлява “съществуваща собственост” за фирмата жалбоподател.
56. Съдът също така отчита аргументът на Държавата, че при влизане в договорни взаимоотношения с доставчика, което неминуемо е било свързано с данъчни последствия за двете фирми, фирмата жалбоподател ясно е изразила съгласие със ситуация, при която правото й да приспада платен ДДС зависи от действията на споменатия доставчик (виж параграф 39 по-горе). Съдът отчита, обаче, че правилата, управляващи системата за облагане с ДДС – включително условията за регистрация, облагане, връщане, освобождаване, приспадане и възстановяване – са изключително определяни и регулирани от Страната. Заради правилата, наложени от Страната, фирмата жалбоподател няма или има ограничен избор за това дали да се включи в системата за облагане с ДДС. По същия начин, що се отнася до въпросната доставка, фирмата жалбоподател като регистрирано по ДДС лице, няма избор по отношение на прилагането на правилата за ДДС. Поради това, не може да се счита, че при влизане в договорни отношения с доставчика, тя се е съгласила с всички правила за ДДС, които е възможно впоследствие да имат негативно въздействие върху данъчното й положение.
57. В контекста на гореописаните положения Съдът счита, че доколкото фирмата жалбоподател е спазила изцяло и навреме правилата за ДДС, определени от Държавата, и не е имала средства да наложи спазване на задължения на доставчика и не е знаела за неспазването от негова страна, тя е имала законово основание да очаква да й бъде разрешено да се възползва от едно от основните права на системата за облагане с ДДС, като й бъде разрешено да приспадне ДДС, което е заплатила на доставчика. Освен това, чак след като искането за приспадане е направено и е извършена насрещна проверка на доставчика от страна на данъчните власти, е можело да бъде установено спазването на задълженията на доставчика по отношение на отчитане на ДДС. Поради това, Съдът смята, че правото на иск на фирмата жалбоподател за приспадане на ДДС е най-малкото “легитимно очакване” за получаване на ефективно възползване от право на собственост, свързано със “собственост” по смисъла на първото изречение на чл. 1 на Протокол No. 1 (виж, mutatis mutandis, Pine Valley Developments Ltd and Others v. Ireland, 29 ноември 1991 г., § 51, серия A no. 222; S.A. Dangeville v. France, no. 36677/97, § 48, ECHR 2002 III; Cabinet Diot and S.A. Gras Savoye v. France, nos. 49217/99 и 49218/99, § 26, 22 юли 2003 г.; и Aon Conseil and Courtage S.A. and Christian de Clarens S.A. v. France, no. 70160/01, § 45, ECHR 2007 ...).
58. Освен това, в резултат на заключението на властите, че ДДС не е “наложен” върху сделката през данъчен период август 2000 г. и техния отказ да признаят правото на фирмата жалбоподател да приспадне ДДС, на фирмата жалбоподател е било наложено да плати ДДС върху доставката за втори път, заедно с лихва, директно в Държавния бюджет (виж параграф 14 по-горе). Освен това, първата сума, платена като ДДС от страна на фирмата жалбоподател на доставчика, не е призната като необлагаем разход по смисъла на правилата за корпоративно данъчно облагане. Това, от своя страна, увеличава облагаемата сума на фирмата жалбоподател за въпросната година, което впоследствие води до плащане на по-висок данък върху приход. Тези суми, които фирмата жалбоподател е платила в резултат на отказа на властите да позволят приспадане на ДДС, неоспоримо представляват собственост по смисъла на чл. 1 на Протокол No. 1.
2. Има ли наличие на намеса и приложими правила
59. Съдът потвърждава, че властите са отказали на фирмата жалбоподател правото да приспадне ДДС, който е заплатил на доставчика, тъй като доставчикът е закъснял с изпълнение на задълженията си за отчитане на ДДС. Това се случва въпреки, че властите признават, че фирмата жалбоподател е спазила напълно и навреме задълженията си за отчитане на ДДС (виж параграфи 15 и 19 по-горе). Освен това, в резултат на гореописаното, властите налагат на фирмата жалбоподател да заплати ДДС върху доставката, заедно с лихва, което на свой ред води до по-високи данъчни задължения на фирмата жалбоподател върху приходите си за въпросната година.
60. Съдът отчита, че фирмата жалбоподател се жалва за това, че й е отнета собственост, ситуация, която попада в смисъла на второто изречение на алинея първа на чл. 1 на Протокол No. 1. Вярно е, че намеса с правото на иска срещу Страната може да представлява подобно отнемане на собственост (виж Pressos Compania Naviera S.A. and Others, цитиран по-горе, § 34). Въпреки това, що се отнася до плащане на данък, по-естественият подход е да се разгледа иска от гледна точка на контрол на ползването на собственост в общия интерес “за осигуряване на плащането на данъци”, който не попада в силата на алинея втора на чл. 1 на Протокол No. 1 (виж S.A. Dangeville, цитиран по-горе, § 51, and National & Provincial Building Society, Leeds Permanent Building Society and Yorkshire Building Society v. the United Kingdom, 23 октомври 1997 г., § 79, Reports of Judgments and Decisions 1997 VII). Държавата изказва подкрепа именно за тази характеристика (виж параграф 35 по-горе).
61. Въпреки това, Съдът счита, че е възможно да не се налага решаване на този въпрос, тъй като двете правила не са “отличими” в смисъла на несвързани, и засягат конкретни случаи на намеса с право на мирно използване на собственост и трябва да се свързват с принципа, изразен в първото изречение на алинея първа. Поради това, Съдът приема позицията, че трябва да разгледа намесата от гледна точка на смисъла на първото изречение на алинея първа на чл. 1 на Протокол No. 1 (виж S.A. Dangeville, цитиран по-горе, § 51).
3. Оправдана ли е намесата
62. Съдът потвърждава, че според установената си практика, случай на намеса, включително такъв, който произтича от мярка за гарантиране плащане на данъци, трябва да води до “справедлив баланс” между нуждите на общия интерес и изискванията за защита на основните права на отделната личност. Необходимостта от постигане на този баланс е заложена в чл. 1 на Протокол No. 1 като цяло, включително и алинея втора: трябва да има пропорционалност между използваните средствата и търсените цели.
63. Въпреки това, при определяне на това дали тези изисквания са били спазени, трябва да се признае, че Подписалата Страна, има право на широко действие на свобода, включително и при формулиране и прилагане на политики в сферата на данъчното облагане, и Съдът ще уважи оценката на законодателството по тези въпроси, освен ако не прецени, че те не се основават на разумна преценка (виж Sporrong and Lönnroth v. Sweden, 23 септември 1982 г., § 69, серия A no. 52; National & Provincial Building Society, Leeds Permanent Building Society and Yorkshire Building Society, цитиран по-горе, § 80; и M.A. and 34 Others v. Finland (dec.), no. 27793/95, 10 юни 2003 г.).
64. В тази връзка, Съдът не може да не се възползва от правото си да разгледа и прецени дали необходимият баланс е осигурен по начин, който гарантира правото на фирмата жалбоподател “мирно да се възползва от своята собственост” по смисъла на първото изречение на чл. 1 на Протокол No. 1 (виж Sporrong and Lönnroth, цитиран по-горе, § 69; Lithgow and Others v. the United Kingdom, 8 юли 1986 г., §§ 121-22, серия A no. 102; и Intersplav v. Ukraine, no. 803/02, § 38, 9 януари 2007 г.).
(a) Общият интерес
65. Съдът отчита, че в настоящето дело общият интерес на обществото е да се запази финансовата стабилност на системата за облагане с ДДС с цялостния комплекс от свързани правила по отношение на регистрация, облагане, връщане, освобождаване, приспадане и възстановяване. Важен елемент от запазването на стабилността е пълното и навременно изпълнение от страна на регистрираните по ДДС лица на задължения по отношение на отчитане и плащане на ДДС и в крайна сметка, предотвратяването на измамни нарушения на гореспоменатата система. В тази връзка, Съдът приема, че опитите за измама на системата за облагане с ДДС трябва да бъдат предотвратявани и е уместно местната законодателна власт да изисква особена дисциплина от регистрираните по ДДС лица с цел предотвратяване на подобни измами.
(b) Постигнат ли е справедлив баланс между конкуриращи се интереси
66. Вследствие на заявеното по-горе, важно е да се оцени дали средствата, използвани от Страната за запазване на финансовата стабилност на системата за облагане с ДДС и контрол на опити за измама се свеждат до пропорционална намеса с правата на фирмата жалбоподател по отношение на мирно ползване на своя “собственост”.
67. Съдът отбелязва още веднъж, че фирмата жалбоподател е изпълнително щателно всички свои задължения по отношение на отчитане на ДДС. Освен това, Съдът отчита, че доставчикът на фирмата жалбоподател също впоследствие е изпълнил задълженията си по отчитане на ДДС, но с двумесечно закъснение. В резултат на това, доставчикът или е внесъл сумата за ДДС в Държавния бюджет или е приспаднал сумата от ДДС, който е трябвало да заплати на своите доставчици и е внесъл баланса на ДДС в Държавния бюджет. Така, сумата за ДДС, която е била дължима в разглежданата серия от доставки, в крайна сметка е платена на Държавата.
68. Вследствие на заявеното по-горе, на 31 януари 2001 г., когато данъчните власти са отказали на фирмата жалбоподател правото да приспадне ДДС са въпросната сделка, вече е трябвало да бъде очевидно, че няма негативен ефект за Държавния бюджет. Напротив, в крайна сметка в Държавния бюджет са постъпили две плащания на ДДС за една и съща доставка – една от доставчика, получил плащане от фирмата жалбоподател и една от фирмата жалбоподател, след като и е било наредено да заплати ДДС заедно с лихва. Следствие на това, отказът на властите да позволят на фирмата жалбоподател да приспадне платеното ДДС, сам по себе си не изглежда да е оправдан от потребността да се осигури плащане на данъци, които са били изцяло платено или поне отчетени от доставчика в тогавашния момент, макар и със закъснение. Съдът в тази връзка счита, че е налице твърда интерпретация на разпоредбите, на които властите се позовават, при отказа на фирмата жалбоподател на право да приспадне платено ДДС и липса на каквото и да било отчитане на крайния ефект върху Държавния бюджет на закъснялото изпълнение на задълженията от страна на доставчика.
69. Освен това, Съдът отбелязва, че фирмата жалбоподател не е имала абсолютни никакво право да наблюдава, контролирала или гарантира изпълнение на задълженията за отчитане, и плащане на ДДС от страна на доставчика. Вследствие, Съдът смята, че фирмата жалбоподател е поставена в неравностойна позиция като не е разполагала със сигурност по отношение на това дали, въпреки щателното спазване на своите задължения, ще има право да приспадне платения на доставчика ДДС, тъй като признаването или правото на приспадане зависи и от оценката на данъчните власти за това дали доставчикът е изпълнил своите задължения за отчитане на ДДС своевременно.
70. И на последно място, като усилие за контрол над измамите към системата за облагане с ДДС, Съдът приема, че когато Подписалите Страни разполагат с информация за така измама от страна на конкретно лице, те могат да предприемат съответни мерки за предотвратяване, прекратяване или наказание. Въпреки това, той отчита, че когато националните власти при липса на каквито и да било индикации за директно участие на частно или юридическо лице в измама на веригата за облагане с ДДС, или за информация за измама, въпреки всичко наказват напълно изряден получател на облагаема с ДДС доставка за действие или липса на действие от страна на доставчика, върху който то няма средства за контрол или наблюдение, те преминават границите на разумното и нарушават справедливия баланс, който трябва да бъде поддържан между потребностите на общия интерес и изискванията за защита на правото на собственост (виж, mutatis mutandis, Intersplav, цитиран по-горе, § 38).
4. Заключение
71. Отчитайки цялостното и навременно изпълнение на задълженията за отчитане на ДДС от страна на фирмата жалбоподател, нейната невъзможност да осигури изпълнение на задълженията за отчитане на ДДС от страна на доставчика и фактът, че не е налице измама на системата за облагане на ДДС, за която фирмата жалбоподател да знае или да има начин да знае, Съдът решава, че от фирмата жалбоподател не може да се изисква да носи всички последствия от ненавременното изпълнение на задълженията за отчитане на ДДС от страна на доставчика, като й бъде отказано правото да приспадне платено ДДС и в резултат на това й бъде наложено да заплати сумата за ДДС втори път заедно с лихва. Съдът смята, че това е довело до изключително лично бреме върху фирмата жалбоподател, което е нарушило справедливия баланс, който трябва да се поддържа между нуждите на общия интерес и изискванията за защита на правото на собственост.
В този смисъл, налице е нарушение на чл. 1 на Протокол No. 1.
II. ТВЪРДЕНИЕ ЗА НАРУШЕНИЕ НА ЧЛЕН 14 НА КОНВЕНЦИЯТА
72. Фирмата жалбоподател твърди, че е налице нарушение на чл. 14 на Конвенцията във връзка с чл. 1 на Протокол No. 1. Тя счита, че местното законодателство за ДДС е дискриминиращо, тъй като е дало основание за отнемане на собственост на фирмата жалбоподател с единствената цел да се гарантира плащане на ДДС от страна на друга фирма. Това се счита за дискриминация и поради съществуването на различни степени на гарантиране на държавната и частната собственост. Фирмата жалбоподател твърди и, че доставчикът е третиран различно, тъй като данъчните власти са признали неговото право за приспадане на ДДС, който е платил за доставка, докато е отказал същото право на фирмата жалбоподател.
Член 14 гласи:
“Упражняването на правата и свободите, предвидени в тази конвенция, следва да бъде осигурено без всякаква дискриминация, основана по-специално на пол, раса, цвят на кожата, език, религия, политически и други убеждения, национален или социален произход, принадлежност към национално малцинство, имущество, рождение или друг някакъв признак..”
73. Държавата оспорва аргументите на фирмата жалбоподател и твърди, че въпросните наредби за ДДС са ясни, кратки и прилагани по един и същ начин за всички получатели на облагаеми с ДДС доставки. Държавата също така отбелязва, че фирмата жалбоподател и нейният доставчик са били в различни роли и са заемали различни позиции във веригата на облагаема с ДДС доставка. Вследствие на това, всяка разлика в отношението е на тази основа и не може да бъде определена като дискриминираща.
74. Съдът отбелязва, че тази жалба е свързана с разгледаната по-горе и също трябва да бъде определена като допустима.
75. Въпреки това, имайки предвид достигнатите заключение по отношение на чл. 1 на Протокол No. 1 (виж параграф 71 по-горе), Съдът не смята за необходимо преценява дали е налице и нарушение на чл. 14 на Конвенцията (виж, mutatis mutandis, S.A. Dangeville, цитиран по-горе, § 66).
III. ТВЪРДЕНИЯ ЗА НАРУШЕНИЕ НА ЧЛЕН 13 НА КОНВЕНЦИЯТА
76. Фирмата жалбоподател твърди, че според чл. 13, в комбинация с чл. 14 и чл. 1 на Протокол No. 1, липсват ефективни вътрешноправни решения за жалбите й по отношение на Конвенцията и че местните съдебни власти не са разгледали аргументите й по отношение на нарушение на Конвенцията.
Чл. 13 гласи:
“Всеки, чиито права и свободи, предвидени в тази конвенция, са нарушени, трябва да разполага с ефикасни вътрешноправни средства за тяхната защита от съответна национална институция дори и нарушението да е извършено от лица, действащи в качеството си на представители на официалните власти..”
77. Съдът отчита, че фирмата жалбоподател е имала право да обжалва данъчната оценка, от което се е възползвала. В рамките на тази процедура, тя е представила и отстоявала правата си според Конвенцията пред местните съдебни власти, които са ги разгледали, въпреки че са взели решение срещу искането на фирмата жалбоподател. В този смисъл, не е налице нарушение по тази разпоредба.
Следва, че тази жалба не е основателна и трябва да бъде отхвърлена според чл. 35 §§ 3 и 4 на Конвенцията.
IV. ПРИЛАГАНЕ НА ЧЛЕН 41 НА КОНВЕНЦИЯТА
78. Чл. 41 на Конвенцията гласи:
“Ако съдът установи, че е имало нарушение на конвенцията или на протоколите към нея и ако вътрешното право на високодоговарящата страна допуска само частично обезщетение за последиците от това нарушение, съдът присъжда, ако това е необходимо, справедливо удовлетворение на потърпевшата страна.”
A. Щети
79. Фирмата жалбоподател предявява искане за 3 810,24 български лева (лв.) (1 953 Евро) за материални щети. Сумата, предявена като иск, се основава на платеното ДДС в размер на 3 610 лв. (1 851 Евро), както и наложената от данъчните власти лихва на фирмата жалбоподател (200,24 лв. (102 Евро), виж параграф 13 по-горе).
80. Фирмата жалбоподател предявява искане и за 3 000 Евро за нематериални щети, произтекли от чувството на безсилие и липсата на сигурност изпитана от изпълнителния й директор.
81. Държавата не коментира.
82. Вследствие на признатото нарушение на чл. 1 на Протокол No. 1, Съдът отчита, че по отношение на материалните щети, най-подходящата форма за компенсация е да се изплати стойността на платения ДДС (1 851 Евро), който фирмата жалбоподател е трябвало да плати втори път, плюс лихвата, която й е наложена върху гореспоменатата сума (102 Евро) (виж S.A. Dangeville, цитиран по-горе, § 70). Така, Съдът отсъжда сумата от 1 953 Евро на фирмата жалбоподател за компенсация на материални щети.
83. Съдът също така счита, че въпреки, че фирмата жалбоподател може да е имала нематериални щети, настоящето решение е достатъчна компенсация за това (ibid.).
Б. Стойност и разходи
84. Фирмата жалбоподател предявява искане за 546,61 лв. (280 Евро), свързани с разходи, направени при процедури, предприети пред националните съдебни власти. Предявената сума включва съдебни такси за оспорване на решението на Регионална данъчна дирекция (50 лв. (26 Евро)), съдебна такса за обжалване срещу решението на Пловдивски районен съд (28 лв. (14 Евро)), адвокатски такси пред националните съдебни власти (200 лв. (102 Евро)), и разходи, изплатени на данъчните власти (268,61 лв. (138 Евро)). В подкрепа на този иск, фирмата жалбоподател представя решение от 16 януари 2001 г. на Пловдивски районен съд отсъждащ 268,61 лв. (137 Евро) за разходи на данъчните власти, споразумение за такса за адвокатски услуги и разписки за съдебни разходи.
85. Фирмата жалбоподател предявява и иск за 2 097,80 Евро за разходи по съдебни процедури пред Съда за петдесет и два часа труд на своя адвокат на почасова ставка от 70 Евро и за разходи за поща, фотокопия и канцеларски материали (27 Евро). Фирмата жалбоподател предоставя споразумение за адвокатски услуги, одобрен отчет на положен почасов труд и разписки за пощенски услуги в подкрепа на иска си. Тя предяви желание, отсъдените суми за разходи пред Съда да бъдат изплатени директно на адвоката Г-н М. Екимджиев, с изключение на първите 500 лв. (256,41 Евро), които тя е платила авансово.
86. Държавата не коментира иска.
87. Според практиката на Съда, жалбоподател има право на възстановяване на разходите, само в случаите, когато докажат, че те са били напълно необходими и когато са в разумни размери. В настоящия случай, имайки предвид информацията, с която разполага, както и гореспоменатите критерии, Съдът смята за разумно да отсъди изплащане на пълната сума за направени разходи, от която 1 841,39 Евро да бъде платена директно на адвоката на фирмата жалбоподател, Г-н М. Екимджиев.
В. Лихва за пресрочка
88. Съдът смята, че лихвата за пресрочка трябва да се базира на маргиналната лихва за заеми на Европейската Централна Банка, към която трябва да се добавят три пункта.
ПОРАДИ ТЕЗИ ПРИЧИНИ, СЪДЪТ ЕДИНОДУШНО
1. Декларира, че жалбите по отношение на чл. 1 на Протокол No. 1 на Конвенцията и чл. 14 на Конвенцията в съответствие с чл. 1 на Протокол No. 1, са основателни, докато останалите се приемат за неоснователни;

2. Смята, че е налице нарушение на чл. 1 на Протокол No. 1 на Конвенцията;

3. Смята, че не е необходимо отделно разглеждане на жалбата за нарушение на чл. 14 на Конвенцията в съответствие с чл. 1 на Протокол No. 1;

4. Смята, че е потвърждаването на наличие на нарушение само по себе си е удовлетворение за нематериалните щети, понесени от фирмата жалбподател;

5. Смята
(a) че ответната Страна трябва да заплати на фирмата жалбоподател, в рамките на три месеца от датата, на която решението по делото се счита за окончателно по смисъла на Член 44 § 2 на Конвенцията, следните суми в български лева, според курс за деня на датата на отсъждане:
(i) за материални щети –1 953 евро (хиляда деветстотин петдесет и три Евро);
(ii) за разходи, направени във връзка с процедури пред национални съдебни институции –280 Евро (двеста и осемдесет Евро);
(iii) за разходи, направени за съдебни процедури пред Съда –256,41 Евро (двеста петдесет и шест Евро и четиридесет и един цента), които да бъдат изплатени на фирмата жалбоподател, и 1 841,39 Евро (хиляда осемстотин четиридесет и един Евро и тридесет и девет цента), които да бъдет преведени по банковата сметка на адвоката на фирмата жалбоподател, Г-н М. Екимджиев;
(iv) всички данъци, които могат да бъдат наложени на фирмата жалбоподател върху гореспоменатите суми;
(b) че след изтичане на гореспоменатите три месеца до окончателно уреждане, за пресрочения период, трябва да се изплати лихва върху гореспоменатите суми на базата на лихвата на Европейска Централна Банка плюс три пункта;

6. Отхвърля останалата част от жалбата за „справедливо удовлетворение” (for just satisfaction).
Изготвен на английски език и в писмен вид на 22 януари 2009 г., според Правило 77 §§ 2 и 3 от Процедурите на Съда.
Стефан Филипс Пиър Лорензен
Заместник секретар Председател

не бе, аз питам хипотетично. Както казах ДРА, нямам и РД нямам, и още сме в ревизионно производство.
Но ... въпросът е, вие срещу кого ще си насочите иска. За мен данъчните са прави, макар, че сякаш е по-лесно да ги гръмнеш

За мен данъчните са прави
защото...?
а според мен - от така изложените обстоятелства - не са...
що се отнася до чл. 177 - ал. 3 погледнал си, предполагам?

Ми де да знам ;-))))) Беше весело с това решение като излезе, че се нарушават правата на човека на акционерните дружества, ама съд е дееба ;-)
Аз бих искал и от двете страни, пък в края на краищата, каквото кажат адвокатите ;-))

друг е въпросът доколко изобщо чл. 177 има отношение, гледайки това...
Подизпълнителят му е фирма, която е дерегистрирана по инициатива на органите. Бил неизряден платец.

(2) Отговорността по ал. 1 се реализира, когато регистрираното лице е знаело или е било длъжно да знае, че данъкът няма да бъде внесен, и това е доказано от ревизиращия орган по реда на чл. 117 - 120 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс.

(3) За целите на ал. 2 се приема, че лицето е било длъжно да знае, когато са изпълнени едновременно следните условия:

1. дължимият данък по ал. 1 не е ефективно внесен като резултат за данъчен период от който и да е предходен доставчик по облагаема доставка с предмет същата стока или услуга, независимо дали в същия, изменен или преработен вид, и

2. облагаемата доставка е привидна, заобикаля закона или е на цена, която значително се отличава от пазарната.

Така, ДДС-то не е внесено от който и да е предходен доставчик - демек подизпълнителя .
2. Цена, която значително се различава от пазарната - ми не знам, 10 лева на изкопан метър, дали е пазарна, или е отклонение от пазарната цена??? Ти можеш ли да ми кажеш каква е пазарната цена на изкопан метър?

Щото в момента хващаме всякакви "бивши" строителни фирми, дето се навиват на пъти по-малко пари, само и само да копат, вместо да закриват дружеството.

НАП доказа ли, че е трябвало да знаете за неизрядния по веригата ? щото за да приложат тоя член, те трябва да го докажат
ако не са - жалиш

ААА, в административното производство си ВИНОВЕН ДО ДОКАЗВАНЕ НА ОБРАТНОТО. Демек данъчните казват, че съм крив и мое е задължението да докажа, че не съм. Те няма кво да доказват

Аз филма го виждам така
Аз срещу изпълнителя, а той срещу подизпълнителя.. При прилагане естествено на принципа на данъчното предимство, или квот се казваше... Тва Лански като принцип ще го обясни най-добре

Едва ли ще се решиме да се съдиме с данъчните. Ревизията беше за 1 г. назад. Те изришно ни казаха, че си гледат само техния период. Ако се запънеме може да направят ревизия на предходната ни ревизия и ако гл. изп. е ползвал в този период същите подизпълнители сами ще се набутаме още да ни опердашат. Ще се консултираме с адвокат по данъчно право и после ще решаваме.

Ти можеш ли да ми кажеш каква е пазарната цена на изкопан метър?
ами.....далеч съм и от лицензираните оценители
имаш причини да търсиш под вола теле? 45 ЗЗД продължава да не те касае в случая, според мен

Ако се запънеме може да направят ревизия на предходната ни ревизия и ако гл. изп. е ползвал в този период същите подизпълнители сами ще се набутаме още да ни опердашат.

това се прави само при съмнение, че сте кихнали на данъчните или данъчните са опорочили ревизионния процес.. иначе ревизия на ревизията значи почти като да викнем прокуратура за данъчниия дето е правил предходната ви ревизия...

аз считам, че имам нанесени вреди от действията на рестораньора багерист и те са налице..
Хил лв не са в джоба ми. Значи има виновен, кой? НАПаджии ли? Имаме неплатено ДДС по веригата - аз съм солидарен длъжник. Кво правим? съдим България да отмени чл. 177 ЗДДС? Или си търся парите от доставчика, защото ДДС-то не е кихнато от подизпълнителя и ...

Съжелявам че поствам токова голям текст но тука темата е "разработена" доста обширно :)

ПИСМО ИЗХ. № 24-00-9 ОТ 30.06.2009 Г. НА МФ И НАП ОТНОСНО: ПРИЛАГАНЕ РАЗПОРЕДБАТА НА ЧЛ. 177 ОТ ЗДДС ПРИ ВЪЗНИКВАНЕ НА ЗАДЪЛЖЕНИЕ ЗА ЕДНО РЕГИСТРИРАНО ЛИЦЕ ДА ЗАПЛАТИ ЗАДЪЛЖЕНИЕТО ЗА ДДС НА ДРУГО РЕГИСТРИРАНО ЛИЦЕ


МИНИСТЕРСТВО НА ФИНАНСИТЕ
НАЦИОНАЛНА АГЕНЦИЯ ЗА ПРИХОДИТЕ

Във връзка с възникнали въпроси относно прилагането в практиката на разпоредбата на чл. 177 от ЗДДС и на основание чл. 10, ал. 1, т. 1 и т. 4 от Закона за Националната агенция за приходите, давам следното задължително указание:

I. ОБЩИ ПОЛОЖЕНИЯ

Отговорността по чл. 177 от ЗДДС е особен вид солидарна отговорност за регистрирано по ЗДДС лице, която възниква, ако са изпълнени сложните фактически състави, предвидени в посочената разпоредба. Същността на отговорността се състои във възникване на задължение за едно регистрирано лице да заплати задължението за ДДС на друго регистрирано лице.

При прилагане на института на солидарната отговорност следва да се имат предвид принципните положения, залегнали в основата на тази особена за данъчното законодателство правна уредба, както и да бъдат съобразявани смисълът и целта й като защитна клауза срещу злоупотребите с данъка върху добавената стойност. Тези основни принципни положения могат и следва да се извлекат от практиката на Съда на ЕО, като се държи и особена сметка за спазване на принципите на пропорционалност и правна сигурност, включително защита на добросъвестните задължени лица.

Насоки за тълкуването в тази връзка могат да се извлекат от редица решения на Съда на ЕО.

Най-напред следва да се посочи, че принципната допустимост на института на солидарната отговорност и съответствието му с Директива на Съвета 2006/112/ ЕО е потвърдена с решение на Съда на ЕО по дело С-384/04, където в т. 47, Съдът посочва, че чл. 22, ал. 8 от Шеста директива (отм.), сега чл. 205 от Директива на Съвета 2006/112/ ЕО, позволява законодателство, предвиждащо, че данъчно задължено лице, на което са доставени стоки или услуги, и което е знаело или е имало разумни причини да подозира, че част или целият ДДС, дължим във връзка с тази доставка, или всяка предходна или бъдеща доставка, няма да бъде платен, е солидарно отговорно за неплатения данък. В този смисъл в диспозитива на решението си Съдът постановява, че подобно законодателство не противоречи на Общностното право, като обаче подчертава, че уредбата следва да спазва принципите за правна сигурност и пропорционалност.

По отношение на правната сигурност и добросъвестността многократно в своите решения Съдът е посочвал, че данъчно задължено лице, което действа добросъвестно и вземайки всички възможни разумни мерки, за да се увери, че не участва в ДДС злоупотреба, не може да бъде държано отговорно за евентуално извършена злоупотреба от други лица по веригата на доставките. Така например в решение по обединени дела С-354/03, С-355/03 и С-484/03 Съдът подчертава, че отчитане намерението (с други думи добросъвестността) на друг търговец, различен от данъчно задълженото лице, включено в същата верига на доставка или възможен измамен характер на друга сделка от веригата, предходна или следваща, би било в противоречие с целите на общата система на ДДС. В решението си по обединени дела С-439/04 и С-440/04 Съдът особено подчертава: "ясно е, че търговците, които вземат всички мерки, които са необходими, за да гарантират, че техните сделки не са свързани с измама, независимо дали това е измамно избягване на ДДС или друга измама, трябва да могат да разчитат на законността на тези сделки, без риск да загубят правото си на приспадане.". В т. 59 и т. 61 от същото решение се подчертава, че въз основа на обективни фактори се извършва преценка относно това, дали данъчно задълженото лице е знаело или е трябвало да знае, че със своята покупка, е участвало в сделка, свързана с измамно избягване на ДДС. В тази връзка следва да се посочи и решението на Съда по дело С-271/06, където е посочено, че споделянето на риска от злоупотреба, извършена от трета страна, между данъчно задълженото лице и данъчната администрация следва да спазва принципа на пропорционалността, като ще бъде очевидно непропорционално да бъде държано отговорно данъчно задължено лице за неплатен данък, причинен от злоупотребителни действия на трети страни, върху действията на които данъчно задълженото лице не е могло по никакъв начин да повлияе. От друга страна Съдът обаче постановява, че не противоречи на Общностното право да се изисква от данъчно задълженото лице да предприеме всяка разумна стъпка, която да осигури него самото, че предприетата от него сделка няма да има за последствие участие в отклонение от данъчно облагане. Следователно обстоятелството, че данъчно задълженото лице е действало добросъвестно и е предприело е всяка разумна мярка в рамките на собствените си възможности са важни предпоставки за решаване на въпроса, следва ли лицето да бъде държано отговорно.

Или иначе казано, за да бъде приложен институтът на солидарната отговорност, обоснован на общото положение, че отговорното лице е знаело или е било длъжно да знае, следва точно това отговорно данъчно задължено лице, а не друго лице, да може да бъде упрекнато, че не е действало добросъвестно или с грижата на добрия търговец към собствените си работи.

Във връзка с приложението на принципа за пропорционалност и особено във връзка с презумпцията на чл. 177, ал. 3, следва да се подчертае, че предвидените хипотези и по-точно избягването на попадането в същите е напълно в рамките на собствените действия и усилия на данъчно задължените лица. От друга страна прилагането на института не е допустимо, ако се претендира отговорност, обоснована на факти и обстоятелства извън рамките на възможните разумни усилия, които данъчно задължените лица следва да положат за собствените си работи, с други думи не могат и не следва да се претендират усилия, надхвърлящи грижата на добрия търговец.

За да възникне отговорност за чуждото задължение следва да са изпълнени едновременно следните условия, посочени в чл. 177, ал. 1 и 2 от ЗДДС:

1. Регистрираното лице е получател по облагаема доставка. Съгласно чл. 11, ал. 2 от ЗДДС това е лицето, което получава стоката или услугата. С други думи това е лицето, което придобива собственост върху стоката или същата му се предоставя фактически, когато фактическото предоставяне е приравнено на доставка, съответно лицето, в чието имущество се отразява резултата от извършената услуга. В тази връзка следва да се обърне внимание, че е логически невярно едновременно да се твърди от страна на органите по приходите, че не е налице облагаема доставка, а същевременно да се претендира отговорност за чужди задължения от получателя. В случаите, когато не е налице облагаема доставка, за получателят не възниква право на данъчен кредит, но същият не носи отговорност за евентуално дължимия от доставчика данък.

2. Осъществена е облагаема доставка, по която доставчикът е издал фактура с посочен на отделен ред ДДС, който ДДС доставчикът е длъжен да внесе в бюджета. Изискването за наличие на фактура следва имплицитно от условието, получателят по доставката да е ползвал данъчен кредит, тъй като съгласно чл. 71, т. 1 от ЗДДС притежанието на такава фактура е условие за ползване на данъчен кредит.

3. Дължимият данък не е внесен от доставчика. Предвид разпоредбата на чл. 177, ал. 2, т. 1 невнасянето на данък се установява като се изследва резултатът за съответния период по смисъла на чл. 88 от ЗДДС.

3.1. Установяване на факта, че дължимият данък не е ефективно внесен Дължимият данък следва да е установен, посредством предвидените от ДОПК способи:

- лицето е подало справка-декларация за ДДС за съответния данъчен период и е установено, че сумата не е внесена;

- издаден е ревизионен акт, с начислени и невнесени от лицето задължения;

- издаден е акт за установяване на задължение по реда на чл. 106 от ДОПК.

Наличието на невнесен данък по отделна доставка се преценява за всеки отделен случай според конкретните факти и обстоятелства. Много често ще е необходим анализ и изследване на дължимия данък като резултатна величина от извършените доставки за съответния данъчен период. Възможно е и такъв сравнително сложен анализ да не е необходим, ако например от самата справка-декларация може еднозначно да се направи извод, че дължимият данък не е внесен, тъй като лицето за конкретния период не е декларирало покупки с право на данъчен кредит. Под ефективно невнесен данък следва да се разбира данък, за който чрез способите на предварително (декларация, акт за установяване на задължение по чл. 106 от ДОПК) или последващо (ревизионен акт) установяване на задълженията се установява, че е възникнало данъчно задължение по повод конкретната доставка, което не е внесено в бюджета. Това невнасяне може да е и в резултат на неправомерно ползване на право на данъчен кредит. Това значи, че ако доставчикът по облагаемата доставка няма деклариран като резултат ДДС за внасяне, защото е упражнил право на приспадане на данъчен кредит във връзка с други облагаеми доставки, то може да се изследва дали този резултат не е такъв именно поради неправомерно упражнено право на данъчен кредит, включително незаконосъобразно възстановен ДДС. Евентуални процедури по приспадане по смисъла на чл. 92 от ЗДДС също следва да бъдат взети предвид.

Примерно доставчик е осъществил сделки, за които ДДС не е внесен с предмет жито - с данък по доставката 50 единици и царевица - с данък по доставката 50 единици. Ефективно невнесения данък като резултат за периода е 80 единици. При осъществяване на отговорността спрямо получателите по тези доставки те ще бъдат отговорни за 50 единици и органът по приходите няма пропорционално да разпределя отговорността, независимо, че сумарно размерът на отговорността по двете вериги от доставки надхвърля размерът на ефективно невнесения данък. Причината е, че и за двамата получатели е налице ефективно невнесен данък в размера на данъка по доставката, но при успешно реализиране на отговорността по чл. 177 от ЗДДС, по отношение на който и да е от получателите, това ще доведе до погасяване - частично или пълно на ефективно невнесеното задължение, съответно ще доведе и до пълно или частично намаляване на отговорността по чл. 177 за всички получатели.

Въпросът е по-подробно разгледан в точка IV "Отпадане и намаляване на отговорността по чл. 177 от ЗДДС" от настоящото указание.

3.2. Периодът, в които се установява ефективното невнасяне на данъка като резултат е съответния период, в които е настъпило данъчното събитие, съответно данъкът е станал изискуем.

Невнасянето на данъка следва да е налице към момента на издаване на ревизионния акт за установяване на отговорността по чл. 177 от ЗДДС. При всички случаи към този момент следва да е изтекъл срокът за подаване на справка-декларация от страна на доставчика, съответно да е издаден съответния акт, с който се установява (предварително или окончателно) задължението.

4. Получателят следва да е ползвал право на приспадане на данъчен кредит, пряко или косвено свързан с невнесения данък. При всички случаи това означава, че получателят по доставката е отразил в своите отчети доставката, като такава с право на данъчен кредит. Връзката между невнесения данък и данъчния кредит най-често ще е налице, като се има предвид и разпоредбата на чл. 177, ал. 3, т. 1 от ЗДДС, когато е налице поредица от облагаеми доставки с предмет същата стока или услуга, независимо дали в същия, изменен или преработен вид. Възможно е и да е налице друга връзка между доставките. Достатъчно е да е налице пряка или косвена причинно-следствена връзка между дължимия невнесен данък и приспаднатия кредит. Така например извършена превозна услуга може да се окаже в такава причинно следствена връзка, когато като част от злоупотребата превозвачът начислява, но не внася ДДС, макар и при последващите доставки на стоката, същата да не се превозва, но цената на превоза се калкулира в цената на стоката. Без значение е кой от доставчиците по веригата не е внесъл данъка, стига лицето, за което е налице отговорност по чл. 177, ал. 1, да е упражнило право на приспадане на данъчен кредит.

5. Получателят е знаел или е бил длъжен да знае, че данъкът няма да бъде внесен - чл. 177, ал. 2 от ЗДДС.

Налице са две хипотези за възникване на отговорността по чл. 177 от ЗДДС съгласно ал. 2 на същата разпоредба, а именно получателят е знаел или е бил длъжен да знае, че данъкът няма да бъде внесен.

5.1. В първата хипотеза - получателят е знаел, че данъкът няма да бъде внесен - фактът на знание у лицето подлежи на доказване от ревизиращия орган. Практически това могат да бъдат всякакви факти и обстоятелства, че на лицето е било известно или че на лицето не е възможно да не е било известно обстоятелството, че данъкът няма да бъде внесен. Лицата могат да са свързани по такъв начин, че неизбежно са знаели за това обстоятелство - едно и също лице управлява и двете търговски предприятия, например управител и на двете дружества - доставчик и получател - е едно и също лице, или пък прокурист в едното дружество е член на управителния съвет на другия търговец или пък е открита документация, която показва, друг особен характер на търговските им взаимоотношения и че на страните им е било известно обстоятелството, че данъкът няма да бъде внесен. В този случай лицето може да оспорва, че независимо от установените обстоятелства, то на него не му е било известно обстоятелството, че данъкът няма да бъде внесен или пък че събраните от органа по приходите доказателства не доказват знанието, че данъкът няма да бъде внесен.

5.2. При втората хипотеза - получателят е бил длъжен да знае, че данъкът няма да бъде внесен. Фактите, които следва да се установят при прилагане на тази хипотеза включват два елемента - възможност за знание и задължение за знание. Тези обстоятелства следва да се преценяват винаги конкретно с оглед всички факти и обстоятелства. Най-общо въпросът, който се поставя в тези случаи е дали при полагане грижата на добрия търговец и дължимите в тази връзка усилия (например за проучване стопанската надеждност на доставчика, обезпечаване изпълнението на доставката, осигуряване срещу евентуално неизпълнение и т.н.) с оглед конкретната доставка, получателят по доставката е следвало да направи извод, че е твърде вероятно данъкът по доставката да не бъде внесен. Част от грижата на добрия търговец е да извърши проучване, за да се установи надеждността и легитимността на клиенти, доставчици и доставки. Тези проучвания очевидно следва да са по-обхватни в отрасли, в които е налице по-висок търговски риск. Не следва да се очаква обаче да се предприемат други проучвания освен достъпните и разумните, при това те се различават в зависимост от индивидуалните обстоятелства, характерни за търговския отрасъл и съобразно конкретните обстоятелства около отделните сделки.

Така например при полагане грижата на добрия търговец обичайно се проучва търговския опит на доставчици и клиенти (например местонахождение, постоянство на търговския адрес, история, публични отчети, други общодостъпни данни). Вземат се предвид и обстоятелства като свързване с търговеца от страна на купувач и продавач в рамките на кратък срок с предложения да закупи и продаде стоки със същите характеристики и количество или например доставчикът препоръчва клиент, който иска да купи същото количество стоки със същите спецификации, които предлага. Или доставчикът предлага сделки, които не носят търговски риск за получателя - например няма изисквания да се платят стоките, докато не бъде получено плащане от клиент на получателя, съответно условията по доставката включват постоянни или предварително определени маржове на печалбата, независимо от датата, количеството или спецификациите на определените стоки, с които се търгува. Други характерни обстоятелства биха могли да бъдат доставянето от новосъздадено предприятие на определени стоки на по-ниски цени, от цените на предприятие с дългогодишен опит. Друг елемент от грижата на добрия търговец е търговската жизнеспособност на доставката. Например: съществува ли пазар за този вид стоки - като спрени от производство или остарели модели; проучена ли е наличността според описанието и количествата, които се предлагат; има ли добра търговска причина за плащания от трети страни и използват ли се обичайните търговски споразумения за финансиране на доставката; какви възможности за обезщетение има, ако стоките не отговарят на описанието.

Преценката относно полагането на грижата на добрия търговец се извършва винаги с оглед конкретната доставка, като не може безкритично да се приема, че всяка отлика между доставки, по които данъкът е внесен и такива, при които не е внесен, води до извод, че лицето не е положило дължимата грижа. Естествено е според различните доставки и доставчици да са налице и различни условия и полагане на различни усилия спрямо доставките. Така очевидно не е едно и също закупуването на канцеларски материали от магазина например и сключването на дългосрочен договор за доставка на такива материали за продължителен период от време на голяма стойност и в огромни количества. Дължимата грижа в първия пример обикновено се изчерпва със сигурността, че материалите са налични в магазина и ще бъдат получени веднага. Във втория пример осигуряването изпълнението на договора е далеч по-сложно, съответно дължимата грижа е по-голяма. В някои случаи неизпълнението на дължимата грижа ще е очевидно - например доставката е част от дейност, за която доставчикът следва да притежава лицензия или разрешително, а същият няма такива. Или доставчикът е включен в публичните списъци, публикувани от администрацията, на лица, които имат големи публични задължения и нямат активи или лица, които се издирват, тъй като не могат да бъдат открити на посочения от тях адрес. Обикновено в такива случаи са налице и други съществени отлики от обичайното стопанско поведение, които също следва да бъдат преценени в тяхната съвкупност. Например освен отсъствието на съответните разрешителни, получателят, въпреки че обичайно сам осигурява транспорта и застраховката, в конкретния случай е приел те да се осъществят от доставчика. Очевидно е, че в подобни случаи получателят по доставката поема съответния риск, който е могъл да избегне полагайки грижата на добрия търговец, в който риск се включва и твърде вероятното неспазване на ЗДДС. За да възникне отговорността по чл. 177, ал. 1 и 2 от ЗДДС в конкретния случай органът по приходите следва безспорно и без съмнение да установи, че получателят не е положил дължимата грижа на добрия търговец, въпреки че е имал възможност да го направи.

6. Съгласно чл. 177, ал. 4 отговорността по чл. 177 възниква без значение, дали отговорното трето лице е получило или не конкретна облага от невнасянето на дължимия ДДС.

II. ОСОБЕНИ ПРЕЗУМПЦИИ ЗА ЗНАНИЕ

Извън посоченото по-горе в т. 1.5 чл. 177, ал. 3 от ЗДДС въвежда особена презумпция за задължение за знание по смисъла на ал. 2. Известно е, че презумпцията представлява доказателствено правило, съгласно което щом е доказано наличието на посочените в разпоредбата факти (т. нар. презумпционни предпоставки), се смята до доказване на противното, че е налице и презюмираният факт - получателят е бил длъжен да знае, че данъкът няма да бъде внесен.

Презумпцията на чл. 177, ал. 3 от ЗДДС може да бъде опровергана. Същата е оборима презумпция - валидна е до доказване на противното. Като презумпционни предпоставки в нея са заложени фактите, които най-често индицират и съпровождат осъществяването на злоупотреби с ДДС. Същата само размества доказателствената тежест - приходната администрация следва да докаже само осъществяването на презумпционните факти. Във възможностите на данъчнозадължените лица е да оборят презумпцията, както оспорвайки наличието на презумпционните предпоставки, така и на правните им последици. Така например, ако лицето докаже, че цената, по която е осъществило сделката, макар и в съществено отклонение от пазарните цени, е икономически обоснована с оглед специфични, валидни за него условия (например - продажба под пазарна цена, поради спешна необходимост от паричен ресурс), следва да се счита, че презумпцията е оборена и солидарната отговорност не е възникнала.

1. Облагаемата доставка, по която данъкът не е внесен и тази, по която е ползвано право на данъчен кредит, следва да са с предмет същата стока или услуга, независимо дали в същия, изменен или преработен вид. Не е необходимо предметът на доставките да е абсолютно идентичен - може предметът на доставката да е вложен в производството на друг продукт - стига да се установи, че именно този предмет на доставката е впоследствие, в преработен или изменен вид, е обект и на последващи доставки. Стоката или услугата следва да може да бъде определена чрез индивидуализиращи свои характеристики независимо, че е родово определена вещ - например жито, царевица, слънчоглед. В тези случаи няма да е достатъчна само тъждествеността на рода на предмета на следващите сделки по веригата. За да е налице идентичност на стоката следва да се установи разпореждане или влагане на тази родово определена вещ.

2. Следва да е налице едно от следните обстоятелства: сделката е привидна, заобикаля закона или е осъществена на цена, която значително се отличава от пазарната.

Важно е да се отбележи, както вече е посочено по-горе в уводната част, че тази предпоставка следва да е налице при всяко лице, което отговаря по чл. 177 от ЗДДС, т.е. лицето, чиято отговорност се претендира, е осъществило сделка, която е привидна, заобикаля закона или е осъществена на цена, която значително се отличава от пазарната. В този смисъл отговорност по силата чл. 177, ал. 3 възниква само и единствено за тези получатели по доставки, които са участвали в така посочените сделки. С други думи, за да възникне за определено данъчно задължено лице отговорност по чл. 177, ал. 3 от ЗДДС, е необходимо то самото да е участвало в сделка, която е привидна, заобикаля закона или е на цена, значително отличаваща се от пазарната. Ако не е налице такова пряко участие, т.е. като страна в сделката, за задълженото лице не може да се приложи презумпцията по чл. 177, ал. 3 от ЗДДС.

2.1. Привидна (симулативна) сделка е тази, която се извършва, само за да се създаде една погрешна представа у трети лица, че е извършена такава сделка, но всъщност страните, които я извършват, не искат тя да породи правни последици. В някои случаи с привидна сделка страните прикриват сключването на друга сделка (прикрита), чийто последици желаят да настъпят (относителна симулация). В други случаи е налице абсолютна симулация - зад привидната сделка няма друга сделка. Привидната сделка е външно редовна (извършва се по реда за обикновената действителна сделка). Както вече бе посочено по-горе в т. 1.1, когато е налице абсолютна симулация, не следва да се претендира отговорност по чл. 177 от ЗДДС, а следва да се откаже данъчния кредит на получателя по доставката, тъй като данъкът е начислен неправомерно по смисъла на чл. 70, ал. 5 от ЗДДС - липсва доставка, по която да се начисли данък, съответно не са налице условията по чл. 68, ал. 1, т. 1 от ЗДДС.

Ревизиращият орган може да се позове на привидността с оглед правилото, че всеки може да се позове на нищожността на един договор, но следва да докаже привидността, което ще стане чрез всички допустими доказателствени способи.

Привидността може да не обхваща цялата сделка, а да се простира до отделни елементи на договора. Продажбата, реализирана например - чрез съставяне на нотариален акт за имот, би могла да е привидна по отношение на посочената в акта цена. Ако се докаже, че действителната цена като основен елемент на договора, е не посочената в нотариалния акт, а тази, която е платена, тогава би била налице такава привидност.

Привидност би могла да съществува и по отношение на страните при използването на т. нар. подставени лица. Например при закупуването на стоки от нерегистрирано лице, се сключват привидни договори с регистрирани лица с оглед начисляването на данък и изкуственото създаване на право на данъчен кредит. Ако това право на данъчен кредит бъде упражнено, а начисленият данък не бъде внесен е налице типичен случай на злоупотреба. В случая е налице относителна симулация (привидната сделка прикрива друга, действителна сделка), поради което презумпцията по чл. 177, ал. 3 от ЗДДС може да бъде приложена.

Установяването на привидността на сделките е изключително трудно. В тази насока е необходимо задълбочено изследване на всички факти във връзка със сключването на сделките, начина на водене на преговорите, последващото поведение на страните по повод изпълнението на сделките (например обмен на оферти, проведени срещи, финансиране, начин и изпълнение на плащането, застраховане, транспорт, проверка на качество и количество, обезпечение срещу неизпълнение или лошо изпълнение), които преценени в тяхната съвкупност да обосноват извода, че изразената външно воля за сключване на сделка е само привидна. При всички положения неподкрепени от обективни факти твърдения за привидност на сделките не е допустимо да служат за мотивиране на издаваните актове. Така мотивирани актове биха се явили необосновани, съответно издадени при непълнота на доказателствата. Така например, ако въз основа на събраните доказателства се докаже, че доставчикът не е бил във връзка с получателят по доставката или тази връзка се е изразила единствено в правното оформяне на сделката и че не е участвал във фактическите действия по изпълнението на доставката, че на практика не носи риска от изпълнението и т.н. може да се претендира наличието на привидна доставка.

2.2. Заобикаляне на закона е налице, когато посредством предвидени от закона способи се постига неправомерен резултат. Заобикаляне на закона има, когато законът (разбиран като всеки нормативен акт) установява забрана за постигане на даден правен резултат с определена сделка, но страните са постигнали този резултат по друг начин, с друга сделка, която води до забранения резултат Механизмът за постигане на забранения от закона резултат е сключването на сделка (или на поредица от сделки), които сами по себе си не са забранени, тъй като с тях могат да се постигат и правомерни резултати. Страните обаче използват тези сделки, защото позволените им правни последици обхващат в своя резултат и запретения ефект.

Невнасянето на данък по конкретна доставка само по себе си не прави сделката такава, с която се заобикаля закона. За да може да твърди това органът по приходите е необходимо да изследва и всички други обстоятелства по сделката и да се установи, че те навеждат на заобикаляне на закона. Такива ще са например параметрите по прехвърлителната сделка - начин на плащане, срокове, свързаност между лицата. Обстоятелствата, който навеждат на заобикаляне биха могли да бъдат и параметрите по предходни сделки със същия предмет, времето между придобиването и прехвърлянето. В този порядък невнасянето на данъка също може да се яви обстоятелство, навеждащо на заобикаляне на закона, но то също само по себе си не е достатъчно.

Пример за заобикаляне на закона е даден в решение № 1303/6.02.2008 г. по адм. д. № 7776/2007 г. на ВАС - Първо отделение. В него съдът определя като заобикаляне на закона с цел ползване право на данъчен кредит сделки от регистрирано по ЗДДС дружество по фактури, по които действителни получатели на доставките са физически лица (същевременно и съдружници в същото дружество), които не биха ползвали право на данъчен кредит по същите доставки, тъй като не са регистрирани по ЗДДС. Тъй като правото на строеж принадлежи на физическите лица, построеното с материалите и услугите, предмет на процесиите доставки, по които дружеството е получател и всъщност е извършил подобрения в чужд имот, е станало собственост по приращение (чл. 92 от Закона за собствеността) на физическите лица. Следователно, получател по доставките по фактурите не е дружеството, а физическите лица (арг. от чл. 13, ал. 2 от ЗДДС отм.).

2.3. Цената по облагаема доставка, значително се отличава от пазарната цена. "Пазарна цена" е цената по смисъла на § 1, т. 8 от допълнителните разпоредби на Данъчно-осигурителния процесуален кодекс, определена чрез методите за определяне на пазарни цени по смисъла на § 1, т. 10 от допълнителните разпоредби на ДОПК.

Съгласно § 1, т. 8 от допълнителната разпоредба на ДОПК "пазарна цена" е сумата без данъка върху добавената стойност и акцизите, която би била платена при същите условия за идентична или сходна стока или услуга по сделка между лица, които не са свързани.

Съгласно § 1, т. 10 от допълнителната разпоредба на ДОПК "Методи за определяне на пазарните цени" са:

а) методът на сравнимите неконтролирани цени между независими търговци;

б) методът на пазарните цени, където обичайната пазарна цена е цената, използвана в процеса на продажба на стоки и услуги в непроменена форма на независим партньор, намалена с разходите на търговеца и с обичайната печалба;

в) методът на увеличената стойност, при който обичайната пазарна цена се определя, като себестойността на продукцията се увеличи с обичайната печалба;

г) методът на транзакционната нетна печалба;

д) методът на разпределената печалба.

Редът и начинът за прилагане на методите се определят с наредба на министъра на финансите. Съгласно чл. 65 от Наредба № Н-9 от 14.08.2006 г. за реда и начините за прилагане на методите за определяне на пазарните цени (обн., ДВ, бр. 70 от 29.08.2006 г.) за целите на определяне на пазарните цени по смисъла на тази наредба при необходимост, когато са нужни специални знания и опит, могат да се ползват и оценки на лицензирани оценители и заключения на вещи лица.

В законодателството липсва критерий за разграничаване на значително отклонение от пазарната цена. Такъв въпрос не е коментиран и в съдебната практика или практиката на други административни органи. Въпросът следва да се преценява във всеки отделен случай. При извършване на сравнение между цената, договорена между страните по сделката и пазарната цена следва да е налице различие, като това различие следва да е очевидно и съществено, като се налага единственият възможен извод, че става въпрос за безспорно достатъчно голямо и явно, а не пренебрежимо разминаване или такова дължащо се на обичайните колебания на цените на даден пазар.

3. Съгласно чл. 177, ал. 5 отговорност по чл. 177 носи и доставчик, който се явява предходен доставчик на лицето, дължащо невнесения данък. В тази връзка следва да се обърне особено внимание, че редакцията на разпоредбата изисква наличието на условията по ал. 2 и 3 на чл. 177, поради което отговорност за предходни доставчици възниква само в случаите когато този предходен доставчик е бил страна по доставка, която е привидна, заобикаля закона или е на цена, значително отклоняваща се от пазарната. Т.е. за доставката, в която участва предходния доставчик следва да са налице условията по чл. 177, ал. 3 от ЗДДС, за да може да се възникне солидарната отговорност на този предходен доставчик за неплатения от следващи по веригата на доставките доставчици. Разликата е, че невнесеният данък по т. 1 на ал. 3 от чл. 177 е този по последващи доставки, а не по предходни. Това означава, че лицето не е необходимо, както това е съгласно изискванията на чл. 177, ал. 1 да е ползвало пряко или косвено право на данъчен кредит за невнесения данък. От друга страна именно поради тази причина предходни доставчици отговарят само ако за тях самите са налице условията по чл. 177, ал. 3, т. 2. В случай, че доставчикът, предхождащ лицето, невнесло данъка, е извършил сделка, която не изпълнява нито едно от условията, определени в чл. 177, ал. 3 от ЗДДС, това данъчнозадължено лице не може да бъде отговорно за невнесения данък, независимо, че данъчнозадълженото лице, невнесло данъка, е извършило доставка, за която са налице условията по чл. 177, ал. 3.

III. ОСОБЕНОСТИ НА РЕВИЗИОННИТЕ ПРОИЗВОДСТВА ПРИ РЕАЛИЗИРАНЕ НА ОТГОВОРНОСТТА ПО ЧЛ. 177 ОТ ЗДДС

1. Отговорността по чл. 177 се реализира чрез издаване на ревизионен акт в производство по реда на чл. 117 - 120 от ДОПК. Ревизионното производство се осъществява поначало спрямо лицето получател по облагаема доставка по смисъла на чл. 177, ал. 1 от ЗДДС. В този смисъл всички актове в тази връзка (заповед за ревизия, ревизионен доклад, ревизионен акт и пр.) имат за адресат конкретното регистрирано по ЗДДС лице, чиято отговорност се претендира.

1.1. В отлика от общото ревизионно производство това производство има някои особености. Така например съгласно чл. 113, ал. 1 от ДОПК в заповедта за възлагане на ревизия се включват видовете ревизирани задължения за данъци и/или задължителни осигурителни вноски. Очевидно е, че особения ред на чл. 177 изисква при посочване на този реквизит от заповедта за възлагане на ревизия, да се посочи и че се установява отговорност по чл. 177 от ЗДДС за задълженията на конкретен доставчик. Ревизираният период ще е периодът, в които спрямо получателят е осъществена доставката и данъкът е станал изискуем.

Дори спрямо отговорното лице да е извършена ревизия за този период това не е пречка да се извърши ревизия защото сега ревизията ще се извършва за установяване на отговорност по чл. 177 от ЗДДС, а не установяване на собствени задължения за данъци и/или задължителни осигурителни вноски. В този смисъл не може да става въпрос за възобновяване на ревизионното производство. Само при извършена ревизия за установяване на отговорност по чл. 177 от ЗДДС за същите доставки е необходимо да се премине по реда на чл. 133 от ДОПК

1.2. Няма пречка обаче в ревизия за установяване на задължения по ЗДДС да бъде установена и отговорност по чл. 177 от ЗДДС. В този случай се издава нова заповед за възлагане на ревизия, с която се изменя първоначалната заповед за възлагане на ревизия, като в графа "Други обстоятелства" се вписва, че в ревизията се установява и отговорност по чл. 177 от ЗДДС, във връзка с констатирани предпоставки за приложението на отговорността по чл. 177 от ЗДДС по отношение на определени сделки.

1.3. Чл. 177, ал. 6 от ЗДДС предвижда принцип на субсидиарност при реализиране на отговорността - първоначално отговорността се реализира по отношение на прекия получател по доставката, по която не е внесен дължимият данък, а когато събирането е неуспешно, по отношение на който и да е от следващите получатели от поредицата доставки. Това означава, че администрацията е длъжна първо да насочи претенцията си към лицето, пряк получател по измамната доставка и едва след това към други лица, за които са възникнали условията за носене на отговорност. Задължително условие за реализиране на солидарната отговорност е и относно доставката, в която всяко лице участва, да са налице условията на чл. 177, ал. 1, съответно ал. 3 от ЗДДС. За по-голяма яснота посочените по-долу разяснения са относно получателите по доставките, но следва да се има предвид, че това правило се прилага съответно и спрямо предходните доставчици съгласно чл. 177, ал. 7 от ЗДДС (срв. и т. II.3 по-горе).

1.3.1. Следователно ако имаме шест лица, доставчици и получатели по верига от доставки по смисъла на чл. 177 от ЗДДС и е налице сделка, по която данъкът не е внесен, осъществена между първия и втория доставчик в поредността от доставки, то следва отговорността по чл. 177 най-напред да се осъществи спрямо получателят по тази сделка - вторият доставчик в поредността от участници във веригата от доставки. След като срещу него е осъществено ревизионно производство и му е вменена отговорност по чл. 177 от ЗДДС и събирането е неуспешно, органът по приходите може в условията на оперативна самостоятелност да реши срещу кои от останалите четирима участници в поредността от доставки да насочи производство за осъществяване на отговорността по чл. 177 от ЗДДС, като няма пречка това да е последния от тях, независимо, че ревизия спрямо предходните трима доставчици с оглед реализация на отговорността по чл. 177 от ЗДДС няма да е проведена. По начало е логично в подобни случаи претенцията на администрацията да се насочи спрямо лицата, носещи отговорност по чл. 177, при които най-ефективно би се осъществило събирането на задължението.

1.3.2. Неуспешното събиране спрямо прекия получател, като елемент от фактическия състав за насочване на претенцията на администрацията към другите отговарящи получатели, е свързано винаги с доказване от страна на органите по приходите на несъбираемост на задължението от този пряк получател. В тази връзка ще е необходимо доказването на неуспешно проведено обезпечително, съответно изпълнително, производство чрез прилагане към преписката на съответните актове на публичния изпълнител. Допълнително може да се приложи анализ за липсата на активи спрямо които да се насочи изпълнението, съответно обезпечението.

Възможно е също така обаче при ревизията на прекия получател да се установи, че същият не носи отговорност по чл. 177 от ЗДДС. В тези случаи не е необходимо да се доказва неуспешно провеждане на изпълнение, достатъчно е да се приобщи ревизионният акт, с който се установява, че за прекия получател не са налице предпоставките на чл. 177 от ЗДДС, съответно същият не носи отговорност.

1.4. Възможно е производството спрямо отговорното лице да бъде спряно при налично висящо производство спрямо доставчика за установяване наличието на ефективно невнесен данък (условието на чл. 177, ал. 1 и ал. 3, т. 1 от ЗДДС) на основание чл. 34, ал. 1, т. 2 от ДОПК. По така спряното производство обаче могат да се наложат обезпечителни мерки. В производството спрямо получателя може да се приобщят вече събраните доказателства по производството проведено по отношение на доставчика - носител на данъчното задължение.

Следва да се отбележи, че и при извършване на ревизия по повод реализиране на отговорност по чл. 177 от ЗДДС удължаване срока на ревизията по чл. 114, ал. 4 от ДОПК може да се извърши поради особената фактическа сложност - доказването на обстоятелствата, посочени в чл. 177 от ЗДДС.

2. Следва да се има предвид, че предвид разпоредбата на чл. 9 от ДОПК, както и по аргумент от чл. 155, ал. 7 и чл. 159, ал. 3 от ДОПК е възможно да се проведе общо ревизионно производство спрямо повече от едно данъчно задължено лице. Така например, стига да не се нарушават правилата за териториална компетентност, е възможно провеждането на общо производство спрямо невнеслия дължимия данък доставчик и прекия получател по доставките, по които не е внесен данък. Същото се отнася и за посочените по-горе в т. 1.3. случаи, когато спрямо прекият получател по доставката, по която не е внесен ДДС е установено с ревизионния акт, че не носи отговорност по чл. 177 от ЗДДС, съответно събирането е неуспешно, и претенцията за отговорност може да се насочи към всеки от останалите получатели. В тези случаи производствата спрямо всички тези получатели могат да се обединят в общо производство.

2.1. Дори при издадени отделни ревизионни актове за установяване на отговорност по чл. 177 спрямо отделните отговорни лица, преписките могат да бъдат обединени за общо разглеждане при евентуално административно оспорване съгласно чл. 155, ал. 7 от ДОПК.

IV. ОТПАДАНЕ И НАМАЛЯВАНЕ НА ОТГОВОРНОСТТА ПО ЧЛ. 177 ОТ ЗДДС

1. Доколкото ревизионното производство за реализиране на отговорността по чл. 177 от ЗДДС не довежда до възникване на данъчни задължения, а довежда до определяне на отговорност, то лицата, чиято отговорност е ангажирана по реда на чл. 177 от ЗДДС не стават носители на данъчно задължение. Все пак обаче тяхната отговорност е за данъчно задължение и те дължат заплащането на данък, макар и чужд. По тази причина всяка промяна в задължението, за което те носят отговорност ще доведе и до редуциране или отпадане на тяхната отговорност.

Възможно е да е налице плащане - пълно или частично - на задължението, за което се носи отговорност. В тази връзка следва да се отбележи, че плащане от страна на самото задължено лице или друго лице погасява и задължението на останалите отговорни лица, включително лицето, невнесло задължението. Плащане от страна на отговорното лице, погасява и задължението на носителя на задължение в размера на плащането.

2. С оглед горното е видно, че отговорността по чл. 177 от ЗДДС пряко зависи от наличието на невнесено задължение. Поради това ревизии при лицата, за чиито задължения отговарят други лица, следва да се извършват изключително задълбочено и внимателно предвид възможното отпадане на отговорността по чл. 177 от ЗДДС чрез отмяна на акта, с който е установено задължението, основание за възникване на отговорността.

2.1. Ревизионният акт за реализиране на отговорността по чл. 177 от ЗДДС за конкретното лице обаче не зависи по никакъв начин от други ревизионни актове спрямо други доставчици във веригата и тяхната отмяна не влияе върху неговата законосъобразност, доколкото отговорността по чл. 177 от ЗДДС се реализира спрямо лицето на основание наличието на конкретни предпоставки, приложими спрямо това лице.

2.2. Отмяната, включително частичната, на акта, издаден спрямо главния длъжник, води винаги до отпадане на отговорността на третите лица, независимо от това, дали ревизионния акт спрямо третите отговорни лица е влязъл в сила или не по силата на чл. 21, ал. 3 от ДОПК. Когато е отменен частично, отговорността се намалява съобразно отменената част. В този случай това обстоятелство е основание за възобновяване на производството по чл. 133, ал. 2, т. 4 от ДОПК.

3. Следва да се обърне внимание, че по силата на чл. 21, ал. 1 от ДОПК отговорността на третите лица не отпада, макар главния длъжник да е престанал да съществува, включително при обявяване в несъстоятелност.

V. ПРЕЦЕНКА ЗА НЕОБХОДИМОСТТА ОТ ОБРАЗУВАНЕ НА ПРОИЗВОДСТВА ПО ЧЛ. 177 ОТ ЗДДС

В заключение следва да се има предвид, че доколкото доказването в случаите по чл. 177 от ЗДДС е сравнително сложно, съответно производствата са свързани с множество процесуални усложнения, към този способ за ангажиране на отговорност следва да се премине след внимателна преценка, дали дължимият данък не може да се събере (съответно е обезпечен или е възможно да се обезпечи) от доставчика.

ИЗПЪЛНИТЕЛЕН ДИРЕКТОР НА НАП: (п) Кр. Стефанов

plankov,
къде са виновно причинените щети?
ако в ЗЗД ще търсиш нещо - не в чл. 45 да е...
и пак - загуба на време ми се струва
но юристите да се изкажат

ми аз говорих с мойте юристи и те считат, че имам право да си търся парите, тъй като съм солидарен длъжник. И на всичкото отгоре мога да предявя иск срещу всеки един предходен доставчик. Тъй като съм платил чуждо задължение.

към планков от 19.08.09. 18:51

Изпълнители сме на такива работи - ако Ви върши работа да Ви спомена, че цитираната от Вас цена на услугата е мноооого пъти над пазарната.

Именно, щото и ние отдавна правим именно такива истории, та в нашата фирма плащаме в пъти по малко

Съгласен съм с "прост", че трябва да се съдите с НАП.

и по точно срещу какво да възразя в ДРА-то.
1. Че подизпълнителят е неизряден данъкоплатец
2. Че пазарната цена се различава съществено от тази на доставката

И накрая да кажа на данъчните, че чл 177 ЗДДС има пред вид друга хипотеза, а не моята

Планков, бихте могли да оспорите прилагането на чл.177, ако не е доказан от тях , защото те нарушават процедурата ;-) или поне така си мисля

plankov,
последно - отказано право ли ще има, или прилагане на чл. 177? защото струва ми се - разликата е доста голяма...и кой не е внесъл данък? не барманът? ако да - не виждам причина барманът да прескачат, ако чл. 177 прилагат....
И на всичкото отгоре мога да предявя иск срещу всеки един предходен доставчик.
това казаха юристите? меко казано - странно ми се вижда...

ако се реализира отговорността по чл. 177 - тъй като сме солидарни длъжници - да, мога... И е логично.
Ако ми откажат правото на ДК, поради факта, че липсва доставка - то определено - нещата са дурги.

Ели, то в писмото пише, че НАП трябвало да докажат, но това е някакво писмо. и принципът у адм производство е - ти си виновен, до доказване на противното...

и какво те учудва, че липсва доставка - наели са цигани да копат без договори, после са решили, че им трябва фактура и са си купили откъдето могли - за да оправдаят поне част от парите в касата - прозрачно та дрънка

щом има подизпълнител - правете като гламави договори за приета и предадена работа - един общ протокол - договори и каквото може да се сетите - за да докажете, че има доставка.

иначе се сещаш, че и да осъдите някой от подизпълнителите - ще се окаже, че фирмата е прехвърлена на някой от копачите... и докато се точи делото.... копача ще ти вика "бате дай 1000 лева и ти давам документите"

Аз имам:
1. Проектна документация - в изобилие, вкл карти с нанесени схеми къде кво са копали и слагали като кабели
2. имам си и протоколи - услугата е извършена. Платена си е по банка, и филм с доказване на липсващи пари - няма, щото това е бивше швейцарско дъщерно дружество, пък майката е с размерите на Аустрия Телеком... така, че някой да тръгне да наема просто цигани без договор - няма. Там всичко е чисто. Проблемът е друг тук с тази доставка, ма не е за ефир.)))

Така, в крайна сметка верно ми отказаха правото на ДК, но мотивът е чл. 68 ал. 1 т. 1 - демек, че немало било доставка.
Пиша възражение и просто щото не ми се ходи на съд, пък и знам, че печеля при тези обстоятелства, въпросът е: освен прословутото решение на Страсбург /Булвес срещу България/ и прословутото Тълкувателно Решение № 5 ВАС, дали има и други неща, че да подплатя още при възражението - белким разберат, че нема смисъл да протакаме ами да дават кинтите :)

Къде изчезна народа, бре :) Ехооо, четящите съдебна практика

Писах ти на пощата - ако желаеш да споделиш какво се случва при теб. Аз тези дни ще изработя възражение по ревизиония доклад и после ще следвам стъпка по стъпка.

Вече трябва да имате и акт, нали? Обжалвате ли?

Аз не разбрах следното (сигур щото ме мързеше да чета всичките постинги по-горе): поддоставчика, че е дерегистриран - добре, ама защо? Бил неизряден платец - що ще рече това? Ако той си е "чистил" ДДС-то от копачите с покупката на...цигари или китайско карго или ба ли го там кво, какъв е проблема да се докаже реалността на доставката? Това че вашия доставчик е целия в бармани и сервитьори е ирелевантно, щото е ясно че тази фирма е набутана само за да вдигне цената на услугата и да източим фирмата-майка, но това не и пречи да наеме подизпълнител с необходимата кодрова обезпеченост, нали? Но факта, че има канали и оптика и фактури също е ирелевантен, защото водещото е наличието на реално извършена доставка и под реално имам предвид - извършена от този дето е издал фактурата (подизпълнителя). Така че колегита са /може би/ прави за чл. 68, ал.1, т.1, а аз бих добавил и един чл. 70, ал.5 за сгъстяване на боите, но ако съм доказал безспорно, че ни изпълнител, ни подизпълнител са ни лук копали ни лук полагали!